Град на стълби

— Всички ние реконструираме миналото си, защото искаме да разберем как се е стигнало до настоящето ни, нали така?

И въпреки това Пангуи я беше излъгал, беше я използвал, за да осъществи собствените си тайни цели…

Шара се връща към работата си, защото знае, че ще минат часове, докато постигне желания резултат, както и защото се надява, може би, че така ще се откъсне от спомените.

Бяха минали два месеца от началото на семестъра, когато го срещна отново. Седеше в библиотеката и четеше за политическите подвизи на Сагреша, първи лейтенант на каджа и почитана героиня от войната, когато усети, че някой е седнал на масата до прозореца.

Главата му беше наведена, къдравата му златисточервена коса хвърляше сянка върху челото му. Май никога не сядаше на стол нормално, ето и сега — приседнал почти на ръба и леко извит настрани, облегнал гръб назад, разтворил в скута си дебела книга за Тинадеши, инженерката, започнала строежа на железните пътища на Континента.

Шара го стрелна с поглед. Замисли се за миг, после стана, събра си книгите, премести се на неговата маса, седна срещу него и го зяпна.

Той не вдигна поглед. Обърна страницата и чак тогава каза:

— Е, какво искаш?

— Защо ми каза онова? — попита тя.

Той я погледна изпод рошавата си коса. Макар самата Шара да не пиеше, лесно се досети по подпухналите му клепачи, че е „вчерашен“, както се изразяваха преподавателите във „Фадхури“.

— Какво? — попита той. — На турнира ли?

Тя кимна.

— Ами… — Примижа леко, сякаш се е засрамил, и отново сведе очи към книгата си. — Може пък така да ми действаш, възбуждащо. Стори ми се толкова сериозна. Така де, цял ден не те бях видял да се усмихнеш, макар да побеждаваше всичко живо.

— Да, но какво имаше предвид?

Това ѝ спечели дълъг и объркан поглед.

— Ти… сериозно ли ме питаш?

— Да.

— А ти какво си помисли, че имам предвид, когато си поисках от теб… чукане? — попита той, бавно и неуверено.

— Не, не, не онова. — Шара размаха ръка. — Онова беше очевидно. За другото те питам… дето не съм била момиче.

— Ама ти за това ли си бясна? За това?

Шара отвърна с отровен поглед.

— Добре де — каза той. — Как да ти обясня… Познавам много момичета. Много. Можеш да си момиче на всякаква възраст между другото. Има момичета на четирийсет. На петдесет. Те са някак лекомислени, точно както мъж на четирийсет може да е нетърпелив и агресивен като петгодишно момче. По същата логика можеш да бъдеш жена, без значение на колко години си. А ти, скъпа, вероятно още от шестгодишна си душевният еквивалент на петдесет и три, петдесет и четири годишна жена. За мен е очевидно. Ти не си момиче. — Върна се отново към книгата си. — Определено си жена. При това стара жена, ако трябва да гадая.

Шара се замисли върху казаното. После разтвори собствените си книги и започна да чете. Чувстваше се объркана, вбесена, но и някак странно поласкана.

— Тази биография на Тинадеши е пълен боклук, между другото — каза той.

— Така ли?

— Да. Авторът е пристрастен, а източниците му са подозрителни.

— А. Източниците му. Много важно.

— Да.

Той прелисти страницата.

— Да те питам — каза отново той, — случайно обмисляла ли си онова другото, дето го казах. За чукането?

— Млъкни.

Той се усмихна.

Започнаха да се срещат в библиотеката почти всеки ден и тези срещи бяха като продължение на онази партия батлан — дълъг и изтощителен конфликт, в който всеки брани територията си със зъби и нокти. Шара отлично си даваше сметка, че ролите им са разменени — тя беше строгият и подозрителен консерватор, който фанатично брани традиционни ценности като дисциплина и ползотворност, а той бе нехайният свободомислещ негодник, който твърди, че ако искаш да направиш нещо, което не вреди на околните — и още повече ако имаш парите да го направиш, — то защо някой трябва да ти се меси?

Но и двамата бяха съгласни за едно — че народите им са в лошо и опасно състояние.

— Сейпур преяжда системно. Станали сме дебели и следователно трудноподвижни — каза му веднъж Шара. — Въобразяваме си, че можем да купим безопасността си. Мисълта, че трябва да се борим за нея, да се борим всеки ден, изобщо не ни минава през ума.

Воханес завъртя очи.

— Не прекаляваш ли малко с тъмните краски?

— Не — настоя Шара. — Сейпур е стигнал дотук благодарение на военната си сила. Цивилното му ръководство е прекалено отстъпчиво.

— А ти какво би направила на тяхно място? Ще накараш децата да наизустят още една клетва за вярност към Майка Сейпур? — Воханес се засмя. — Скъпа Шара, не виждаш ли, че страната ти е велика именно защото позволява на хората си да бъдат хора, за разлика от Континента?

— Ти се възхищаваш на Сейпур? Въпреки че си континентал?

— Разбира се! И не само защото тук няма опасност да се заразя с чума, което не може да се каже за Континента. А защото тук вие позволявате на хората да… да бъдат хора. Нима не си даваш сметка колко рядка ценност е това?

— Мислех, че си привърженик на дисциплината и наказанията — каза Шара. — Вяра и себеотричане.