Град на стълби

Миниатюрните букви се сливат под светлината на лампите. Шара цъка раздразнено с език, пали още една лампа, слага я на бюрото си и се взира отново в написаното. „Проклет да е този град — мисли си тя. — Колко трябва да е изостанал, щом дори собственото ни посолство няма достатъчно газ да освети една стая?“

Преписала е шифъра на професора върху няколко листа в опит да измъкне нещо смислено от разкривените символи, но има усещането, че се опитва да изстиска вода от камък. Чаша с чай нунян изстива на бюрото ѝ. (Шара е решила да обуздае набезите си срещу запасите на посолството от сирланг, защото ако продължава така, до една седмица ще е изпила всички налични в посолството количества.) Навежда се толкова ниско над листовете, че топлината от лампите става нетърпима.

Смята, че шифрованият текст е адрес. Съди по подредбата на символите. Вече е разбила малка част от кода, но подозира, че не се касае за шифър в конвенционалния смисъл на думата. По-скоро посланието е било „преведено“ на смесица от чужди азбуки. Съгласните звуци например, или поне горната им половина, са изписани на гешати, мъртва азбука от Западен Сейпур. Долната им половина я е затруднила много повече, но след няколко часа чудене е стигнала до извода, че в долната си част съгласните са изписани на чотокан, изключително рядък и почти неразбираем език от планинския изток на Дрейлингските републики.

Сега остава да разбие гласните.

И след това цифрите.

А цифрите са…

Възхищението, което изпитва към професора, се е смесило с голяма доза раздразнение. „Пангуи, стар гущер такъв! Що за код си измислил?“

Отпива глътка чай и се обляга назад. Опитва се да повярва, че губи толкова време с разчитането, защото самият код е изключително труден. Упорито бяга от мисълта, че просто не може да се съсредоточи, че е разсеяна.

„Той е тук. Той е тук, в града, с мен. Може би само на няколко пресечки. Защо не се сетих, че може да стане така? Как е възможно да съм била толкова глупава?“

Започнало бе — като много от другите проблеми, белязали живота ѝ за дълго време — с игра.

Първите дни на всеки семестър в академията „Фадхури“ в Галадеш винаги бяха най-напрегнатите. Най-ярките млади звездички от всеки район и остров на Сейпур се събираха в екливите коридори и зали на академията и бързо откриваха, че въпреки високото си и напълно основателно самочувствие може и да не се окажат чак толкова специални. Всеки студент в академията се бе водил гений досега и затова всеки пристигаше тук с мисълта дали наистина ще се окаже изключителен в компанията на други изключителни.

За да намали напрежението, академията си бе създала традиция да провежда турнир по батлан в уикенда преди началото на семестъра. Турнирът бе станал толкова популярен, че родителите насърчаваха децата си да се готвят предварително и сериозно за играта, да изучават предишни партии и стратегии, като смятаха, съвсем погрешно, че едно добро класиране в турнира ще гарантира по-високи оценки и по-светло бъдеще за отрочетата им.

Шара Комейд, тогава на шестнайсет, не страдаше от подобни съмнения. Първо, беше дълбоко убедена, че е най-умното дете в академията, и второ — винаги се бе отнасяла с известно пренебрежение към батлан. Смяташе играта за твърде показна, игра, в която късметът има прекалено голяма тежест като фактор — способностите на играчите се променяха при всеки ход според това как се обърне зарът. Да, това правеше играта по-спонтанна, несъмнено, но и ограничаваше значително контрола на играча върху ситуацията. Винаги бе предпочитала товос ва, подобна игра, но с много повече мислене и с много по-бавно темпо, игра, която изискваше от участниците да мислят с няколко хода напред. Ала рядко имаше шанс да я играе — товос ва идваше от Континента и не бе популярна в Сейпур.

Ала наученото покрай товос ва имаше отношение и към батлан, поне до някаква степен, макар че за да елиминираш тежестта на късмета, трябваше да планираш много, много напред. Ако подходиш по този начин от самото начало на партията, лесно ще победиш всеки редови играч на батлан.

В онзи първи уикенд преди семестъра Шара разкъса противниците си като акула. Тя не печелеше, тя съсипваше другите играчи. Тъй като на практика печелеше игрите още в първата дузина разигравания, но трябваше да издържи и останалите три дузини, преди да бъде обявена за победител, бързо губеше търпение и се изпълваше с все по-дълбока неприязън към противниците си. Освен това не криеше презрението си — въздишаше, въртеше очи, седеше, подпряла брадичка на дланта си, и пъшкаше при поредния глупав ход на противника си.

Останалите студенти започнаха да я гледат с нескрита омраза. А когато се разбра, че е с две години по-малка от останалите първокурсници във „Фадхури“, омразата им се превърна в гняв.

Убедена, че ще спечели турнира, Шара изобщо не поглеждаше към данните за временния резултат. А когато най-сетне го направи, видя, че друг играч е дублирал постижението ѝ — ВОТРОВ.

Облегна се на стола си и огледа залата да го открие. Намери го лесно.