Читаем Град на стълби полностью

За радост на Зигруд, плячката му не поема по нито едно от тези прекъснати стълбища, нито нагоре, нито надолу, а се придържа към улиците, които често са почти толкова шизофренични в подредбата си като стълбите. Зигруд волю-неволю оглежда сградите наоколо, които сякаш са се слели с други сгради — като играчки, сбутани на купчина от небрежно дете. От едната стена на масивна адвокатска кантора като грозна брадавица сгърчи четвъртинка от обществена баня. На места тези нахални израстъци са били подложени на некадърно отстраняване — по всичко личи например, че парче от магазин за обувки съвсем наскоро е било изтеглено от предишното си място във вътрешността на банка.

Преследването набира скорост. Плячката на Зигруд завива наляво. Зигруд я следва. Плячката се мушва под порутените останки на голяма стена. Зигруд минава през друга дупка, но без да изпуска мъжа от поглед. Плячката — Зигруд е почти напълно сигурен, че мъжът изобщо не подозира за присъствието му — се затичва по паянтово стълбище и стига до покрива на стара църква. С няколко предпазливи стъпки Зигруд се качва след него, като скъсява дистанцията.

Стига до върха и надзърта през билото на покрива. Мъжът тича стремглаво към ръба, не дава никакъв признак, че ще спре. До ръба остават само десет метра, а той тича все така бързо, после седем, после два, а после…

Скача.

Сивото му палто се развява, ръцете му са протегнати, пръстите — разперени, после мъжът пропада към улицата долу и изчезва от погледа на Зигруд.

Зигруд смръщва вежди и тръгва към ръба.

Улицата е на повече от десет метра под него. Но тяло няма, нито някаква следа, че е било там. Няма и нищо, на което мъжът е могъл да скочи — стените под стряхата са без прозорци или издатини. Сякаш човекът е скочил и след това просто е…

Изчезнал.

Зигруд изсумтява. Това е неприятно.

Замисля се дали да не се спусне по стената, но решава, че рискът е неоправдан. Връща се по стълбището и излиза на улицата.

Там няма никого, нищо. Тази част на Баликов изглежда съвсем пуста, изоставена.

Навежда се и докосва паветата едно по едно. Всичките са с еднаква температура и изглеждат съвсем обикновени.

Въздъхва.

Работата с Шара Комейд е сблъсквала Зигруд с много изумителни събития и с десетки неща чудни, ужасяващи или странни. Ала нито едно от тях Зигруд не би определил като вълнуващо или вдъхващо страхопочитание. Него тези неща чисто и просто го дразнят.

Обръща се да поеме назад към посолството. И докато се обръща, го обзема изключително странно усещане.

Улицата наистина ли се е променила за миг? Промяна, доловена с периферното зрение? Изглежда невъзможно, но той е сигурен — само за секунда порутените фасади и изоставените домове са изчезнали и са се сменили с изящни небостъргачи, които се протягат златни и бели към висините.

Мъртви езици

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза