Читаем Град на стълби полностью

Всички предмети, включително на изкуството, или устройства, ценени от народите на Континента, следва да останат на територията на Континента, но да бъдат защитени чрез ограничено право на достъп, в случай че тези предмети или устройства пряко нарушават Регулациите.

А както знаят всички студенти, изучавали историята отпреди Великата война, по онова време Континентът буквално е бил залят от подобни неща. Преди каджът да нахлуе на Континента ежедневието на местните е било задвижвано, поддържано и подпомагано от безчет вълшебни предмети — чайници, които никога не се изпразват, ключалки, които реагират единствено на капка от кръвта на конкретен човек, одеяла, които осигуряват топлина и защита без значение какво е времето… Стотици такива примери се цитират в текстове, открити от сейпурите след Великата война. Разбира се, някои вълшебни предмети далеч не са били толкова безобидни.

Което повдига въпроса къде са всички тези предмети сега? И щом Божествата са създали толкова много вълшебни предмети и щом СР не позволяват на Сейпур (едно необичайно и прекомерно дипломатично решение според мнозина) да ги изнася от Континента, нито да ги унищожи, тогава къде са те?

И според някои отговорът може да е само един — че вълшебните предмети още са си там. Някъде на Континента, скрити грижливо. Прибрани на сигурно място, в складове толкова тайни, че не бива да се споменават.

Но това би трябвало да е невъзможно. В министерството, където всички си врат носа в работата на другите, изглежда немислимо някой да скрие такива големи и важни конструкции, нали така? Самата Шара никога не е виждала документ или друго, което да подсказва за съществуването им, а Шара е видяла доста покрай занаята си.

— Как е?… Как е възможно? — пита тя. — Как е възможно нещо толкова голямо да се пази в тайна?

— Може би защото складът е много стар — казва Малагеш. — Хората си мислят, че има много такива складове, но всъщност е само този. Съществува отпреди създаването на всички разузнавателни мрежи, които действат понастоящем. Със сигурност е по-стар от системата на континенталните губернатори, съществувал е много преди нашите опити да засилим комуникацията си с Континента. Министерството те уведомява само ако сметне, че трябва да знаеш, а това се случва много рядко.

— Да, но тук? В Баликов?

— Складът не е в града, не. Наблизо е, но извън границите на Баликов. След като каджът умрял, неговите лейтенанти събрали всички вълшебни предмети, които бил намерил, и ги заключили. Оказали се толкова много, че станало невъзможно да бъдат преместени, без всички на Континента да разберат за склада. Затова се наложило да ги оставят тук.

— Колко са?

— Хиляди. Така мисля.

— Мислите?

— Е, на мен и за секунда не ми е хрумвало да вляза там. Така де, кой знае какво има вътре? Всичко е описано, каталогизирано и заключено, да, но… Предпочитах да не знам. А и вълшебните предмети би трябвало вече да са мъртви, нали така, да не функционират. Предпочитах да си останат мъртви.

С цената на огромно усилие Шара насочва разговора към основната тема:

— Но не и Пангуи?

— Дошъл беше да изучи миналото по един напълно нов начин — казва Малагеш. — Бас държа, че е дошъл именно заради склада. Тук ние клечим върху истинска планина от история и изглежда някой в министерството е станал нетърпелив. Решили са да отворят кутията.

Този нов поглед върху нещата кара Шара да се чувства предадена. Ефрем никога не е споменавал за това. „Нищо чудно, че усвои с такава охота основите на шпионския занаят — мисли си тя. — Вече е имал свои тайни, които да пази.“

Виня със сигурност е знаела за това. Противното би било немислимо. „А аз наистина ли искам да обърна тези камъни?“ — пита се Шара. Не за пръв път се оказва намесена в някой от лелините си проекти и всеки път досега си е затваряла, като разумен човек, очите.

Ала пред вътрешния ѝ взор се появява Ефрем, вдървен на кушетката в мазето на посолството, деликатното му лице изгубено в отоците на жестокия побой…

Нещо студено разцъфва в стомаха ѝ. „Ефрем… леля Виня ли те докара дотук?“

— Знаете ли какви артефакти е изучавал? — пита Шара.

— Каза, че искал да прегледа само книгите в склада и няколко неактивни предмета.

Шира кимва. Терминът ѝ е познат. „Активни“ предмети са онези с ежедневна употреба — кутия, химикалка, картина или нещо друго от този сорт, което притежава видими или прикрити вълшебни свойства. Картините на свети Варчек например са видимо вълшебни, защото фигурите се движат по платното, разхождат се и клюкарстват, докато чаршафите на Божеството Юков притежават не толкова видими вълшебни характеристики, поне докато не легнеш в застланото с тях легло и не се озовеш гол-голеничък на огрян от лунни лъчи плаж.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза