Град на стълби

Колони пронизват сивото небе, бодат го като саби, разсичат го. То кърви с лек дъжд, от който оронените фасади лъщят като потни. Макар че войната, белязала града с такива рани, е свършила отдавна, скелетите на сградите и до днес стърчат така, голи, осквернени. Изпосталели деца се катерят по останките на храм, полусринатите му стени танцуват под светлика на лагерни огньове, кухините и каверните му ехтят от викове. Малчуганите закачат минувачите като маймунки, умоляват ги за някоя монета, за храна, за усмивка, за топло място, където да поспят; ала метален блясък прозира през дрипите им, малки ножове, скрити там, готови да отвърнат с мълниеносен удар на всяка проява на щедрост. Новото поколение на Баликов.

Малцината, които виждат Зигруд да минава, не казват нищо — не го умоляват, не отправят заплахи. Само го проследяват мълчаливо с поглед.

Голяма група жени пресича улицата пред него, раменете им прегърбени, очите сведени страхливо, фигурите им погребани под купове тъмна вълна. Вратовете, раменете и глезените им са грижливо прикрити. Рев и скърцане на автомобили. Смрад на конски фъшкии. От горните етажи на сградите стърчат отходни тръби и изливат съдържанието си върху тротоарите. Град твърде стар и закостенял за нормална канализация. Колонади от безлики статуи го гледат отвисоко, безоки, нащрек. Музика и смях звънтят откъм ниски сгради с дебели зидове и красиви балкони, домовете на влиятелните, на богатите, на скритите. Мъже с дебели черни палта, обсипани с медали и значки, стоят на терасите, зяпат злобно Зигруд и се питат: „Какво става тук? Как е възможно планински дивак да се мотае из квартала ни?“ Нерядко досами тези издути господарски къщи стърчи част от фасада като парче от пъзел, половин стена с празни прозорци и дървено стълбище. А още по-нататък се разливат лъкатушни реки от стълбища, някои огладени от вековете, други съвсем нови, едни широки, други толкова тесни, че едвам да мине сам човек.

Докато следи плячката си, Зигруд се качва по тях. Мъжът и жената са избягали от университета, но преследването им е скучно — не са професионалисти, слепи са за изкуството на улицата. Карат се на висок глас, после шепнат, след това отново отварят гърла. Макар че се държи на разстояние, Зигруд чува част от разговора.

Мъжът казва: „Това можеше да се очаква. И ти го знаеш, предупредиха те.“ Жената отговаря, първо тихо, после с все по-силен глас, пришпорвана от яда си: „Появяват се, моля ти се, на работното ми място! Където съм по цял ден, където закусвам! Където от десетилетия мета подовете!“ После мъжът: „Знаеше, че има опасности! Знаеше го! И сега се разколебаваш? Нямаш ли вяра, жено?“ При което тя млъква.

Зигруд извърта единственото си око към небето. Толкова са некадърни, че му се повръща от тях. Защо ли изобщо си прави труда да се крие? Навил е червеното си палто и го носи под мишница, за да не привлича вниманието, но и без яркия цвят на палтото двуметров гигант като него трудно може да се слее с тълпата. Но Зигруд знае, че тълпите притежават някои характеристики на отделния индивид, имат своя собствена психика, свои навици, свой темперамент. Че несъзнателно формират определен модел — канали и коридори на движение, заобиколни маршрути около различни препятствия — и пак несъзнателно го нарушават, по начин, който изглежда организиран до степен на предварителна хореография, особено ако го наблюдаваш отстрани. Достатъчно е да се влееш на свой ред в тези модели, все едно се лепваш откъм пасивната страна на рибен пасаж, който се стрелка по океанското дъно. Тълпите, също като хората, никога не познават добре самите себе си.

Мъжът и жената спират пред някаква кооперация, килната леко на една страна и странно заоблена. Жената, пребледняла до сиво и крайно изнервена, кима, докато мъжът ѝ шепне последните си указания. После влиза в кооперацията. Зигруд е потърсил прикритие в една конюшня наблизо и си записва грижливо адреса.

— Хей! — Конярче се появява от един страничен вход. — Кой си ти бе? Какво пра…

Зигруд се обръща и го поглежда.

Конярчето се разколебава.

— Ъъ…

Зигруд му обръща гръб. Мъжът тъкмо тръгва. Зигруд излиза от конюшнята и тръгва след него.

Сега преследването става по-различно. Мъжът навлиза на бърз ход в квартал, който очевидно е пострадал тежко от Примигването, от войната или каквито там други катастрофи са сполетели града в онзи труден период от световната история. Бройката на стълбите се утроява и учетворява дори. Спирални стълбища се издигат и свършват внезапно насред празния въздух, някои само на три метра от земята, други на седем или десет. Нещо в тях навява усещане за кост, за извитите рога на някакво странно и огромно преживно животно. Тук-там по най-горните стъпала са се заселили птици и котки. На едно място гигантско базалтово стълбище разсича хълм и потъва тринайсет-четиринайсет метра вертикално в земята, подкопавайки основите на няколко малки къщи, чиито руини клечат под изнервящ ъгъл току на ръба на бездната.