Читаем Град на стълби полностью

На практика е невъзможно да се изчисли размерът на щетите, нанесени от Примигването.

И това не касае единствено разрушенията, които сами по себе си са били гигантски; не, става въпрос за това, че причинените от Примигването разрушения са от естество толкова странно и толкова сложно, че ние — сейпури, континентали и всеки, който го е преживял или е дошъл тук по-късно — не можем да проумеем какво е загубено.

Фактите обаче са прости, пък макар и по един повърхностен начин.

През 1639-та, след успеха си с първото убийство на Божество и унищожението на континенталните бази в Сейпур, Авшакта си Комейд, наскоро коронован за кадж, организирал малка флотилия и отплавал към Континента, който по онова време все още се наричал Свещените земи.

Свещените земи били напълно неподготвени за подобно действие — след като близо хиляда години били живели под крилото на Божествата, за тях било немислимо, че някой, още по-малко сейпурец, би дръзнал да нахлуе в Свещените земи или, което изглеждало още по-немислимо, да убие едно от Божествата. Свещените земи и останалите три Божества (три, защото Олвос и Колкан отдавна ги нямало) били силно разтревожени заради проточилото се отсъствие на Божеството Воортя, без да подозират, че Воортя и нейните войски са избити в Нощта на червените пясъци през 1638-ма. Затова когато недалече от южните брегове на Аханаштан била забелязана флотилия, Божествата реагирали бързо, смятайки, че се завръщат липсващите им приятели.

И това се оказало фатално. Каджът очаквал, че ще се стигне до битка на брега, затова бил снаряжил няколко от своите кораби със същата машина, с която убил Воортя. Божествата, от своя страна, били толкова разтревожени и нетърпеливи, че не друг, а самият Таалхаврас, техният водач, посрещнал флотилията на аханаштанското пристанище.

Записаните свидетелства на сейпурските моряци варират. Някои твърдят, че видели на пристанището „човекоподобна фигура, висока близо четири метра, с глава на сокол“. Други говорят за „гигантска статуя, смътно човекоподобна“, която успявала някак да се движи, макар да била покрита цялата със скеле. Трети казват, че видели само „лъч синя светлина от земята до небето“.

Така или иначе, Таалхаврас се появил, каджът насочил към него оръжието си и го поразил така, както бил поразил и Воортя.

Ала тъй като Таалхаврас бил богът-строител, всичко, построено от него, изчезнало в мига на смъртта му, а ако се съди по огромните щети, нанесени от Примигването, той бил построил много повече, отколкото човек може да си представи. В действителност Таалхаврас бил внесъл значителни промени в самия фундамент на континенталната реалност. Природата на тези промени е немислима и недостъпна за ума на обикновения смъртен. Така или иначе, в мига, в който тези промени изчезнали — нека си го представим като срутващи се подпори, носещи греди, колони и прочие, — самата реалност на Свещените земи се променила драстично.

Моряците на каджа не станали свидетели на Примигването — те разказват само за ужасна буря в морето, която ги държала далече от брега в продължение на два дни и три нощи. Сметнали, че това е отбранителен ход на Божествата, и сигурно щели да бият отбой, ако не била желязната решимост на каджа. Нямало как да знаят, че само на мили от тях се разиграва катастрофа с космически мащаби.

Цели страни изчезнали. Улици се превърнали в бездни. Храмове станали на прах. Звезди угаснали. Небето се покрило с облаци и така започнала промяната в климата на Континента — сухата песъчлива слънчева земя скоро щяла да се превърне в облачно дъждовно и мразовито място, почти като дрейлингските земи на север. Сгради, създадени от Божествата, се свили експлозивно до единични камъни, заедно с всичките си обитатели, обричайки ги на несъмнено незавидна съдба. А Баликов, понеже бил най-свещеният град от всички и любима строителна площадка на Таалхаврас, само за един миг се свил двойно, самата му реалност се разкъсала непоправимо и отнесла стотици хиляди хора по начин, който и най-смелото въображение не смее да си представи. Престолът на света, храмът, където се срещали Божествата, изчезнал безследно, останала единствено камбанарията му, но смалена само до няколко етажа височина.

Накратко, цял един начин на живот, заедно с историята и познанията си, изчезнал за едно мигване на окото.

За изгубената история,доктор Ефрем Пангуи, 1682 г.
Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза