Читаем Град на стълби полностью

Но пресекне ли божествената сила, отговорна за магическите характеристики на тези предмети — тоест след като съответният бог умре, — в общия случай вълшебните свойства на предмета отслабват бързо и изчезват. Тези предмети се смятат за „неактивни“ — вече не са вълшебни, но въпреки това към тях трябва да се подхожда предпазливо.

— Не знам кои предмети е изучавал — казва Малагеш. — Не знам много за тези неща и не искам да знам. Всичко това е било организирано отдавна, във времената на каджа. И никой не е правил проучване на склада преди Пангуи. Той си даваше сметка за рисковете. Беше изключително добре информиран за онези неща. Предполагам, че е изчел и проучил достатъчно стари текстове, преди да прекрачи прага на Неспоменавания. Беше наистина внимателен. А нещата, които изнесе, съхраняваше и пазеше осторожно.

— Изнесъл е неща?

Малагеш свива рамене.

— Да, някои. Ако се съди по думите му, повечето предмети в склада са обикновен боклук, стари вещи. Освен това имало страшно много книги. А той търсел главно книги, така твърдеше. Направи внимателен подбор и се зае с проучването им извън… територията на склада. Предполагам, че атмосферата там е била доста потискаща.

„Сейфът“ — мисли си Шара.

— Според вас убийството му има ли нещо общо със склада?

— На пръв поглед изглеждат свързани — казва Малагеш. — Но лично аз се съмнявам. Както вече казах, за склада не се знае почти нищо. Комплексът бункери се охранява изключително строго. И не е имало проблеми. Според мен има куп други, много по-видими причини за убийството му.

— Но складът представлява сериозна опасност и…

— Виж, аз не мога да направя много в Баликов, но мога да наблюдавам. Нищо не се е чуло за склада, никой не е проявявал интерес към него. Сигурна съм. Ти поиска съвета ми и той е да насочиш вниманието си към Реставраторите.

Шара кимва неохотно и след кратка пауза казва:

— Предполагам че няма как да ми позволите достъп до този склад…

— Да — прекъсва я остро Малагеш. — Няма как.

— Знам, че не разполагам с одобрение за достъп, но ако има начин това да си остане между…

— По-добре не завършвай това изречение. Дори фактът, че го предлагаш, се равнява на държавна измяна.

Шара я поглежда гневно.

— Знам за историята почти колкото Пангуи.

— Браво на теб — казва Малагеш. — Но не за това са те изпратили. Нямаш допуск. Единственият начин да се опази такава тайна е да държиш хората далече от нея. А това включва и теб, посланик Комейд.

Шара наглася очилата си. Решена е по-късно да обмисли всичко това на спокойствие.

— Ясно — казва накрая. — Добре. Реставраторите.

Малагеш кима одобрително.

— Точно така.

— Някакви информатори имате ли?

— Нито един — казва Малагеш. — Или поне не такъв, който да мине за надежден. Не искам да нагазвам в онова блато. Усетят ли ме, ще издадат вой до небесата, че ги шпионирам.

— Поддръжниците на Новия Баликов няма ли да помогнат?

— Само до известна степен. Един от градските старейшини е голям ентусиаст, което само по себе си е необичайно. Но и той едва ли иска да си има вземане-даване твърде отблизо с нас, сейпурите. Иначе току-виж го обвинили в колаборационизъм. Съществуват обаче възможности за официална комуникация. Всеки месец дава прием за своята партия, събира поддръжници. Набира средства, един вид — тази година ще има избори. Обикновено кани мен и главния дипломат. Така че ако искаш да поговориш с него, ще трябва да го направиш на следващия прием.

— Какво друго можете да ми кажете за този старейшина?

— Стари пари. Семейство със сериозни позиции. Преди много години пробили в търговията с тухли, а когато трябва да построиш наново цял един град, тухлите са търсена стока. Имат сериозни традиции и в политиката. Членове на семейство Вотров са били градски старейшини през последните… колко… шейсет години, ако не и повече.

Шара, която кима на думите ѝ, внезапно застива.

Повтаря наум чутото току-що, после още веднъж, и още веднъж.

„О — мисли си, — дано не е казала онова, което си мисля, че каза…“

— Извинете — казва на глас. — За кое семейство става дума?

— Вотров. Защо?

Шара бавно се отпуска назад на стола си.

— А името му… Първото име на старейшината.

— Да?

— Случайно да е Воханес?

Малагеш вдига вежда.

— Познаваш го?

Шара не отговаря.

Думите я застигат като вълна, сякаш са били изречени едва вчера.

„Ако дойдеш с мен у дома, ще те направя принцеса“ — беше ѝ казал при последната им среща. А тя бе отговорила: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш.“ И тогава закачливата усмивка се бе стопила, сините очи се пропукаха от горчивина като лед, потопен в топла течност, и Шара разбра, че го е наранила, че го е наранила истински, че е намерила в него някакво дълбоко място, за което не знае никой, и го е изпепелила.

Затваря очи!

— Майко мила!



Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза