Читаем Град на стълби полностью

— Значи… Онова нещо отпреди шестнайсет години. Националистическата партия. Ти ли?…

Шара потиска емоциите си с цената на голямо усилие.

Малагеш кимва. Има някакъв неприятен блясък в очите ѝ.

— Ха. Трябваше с това да започнеш.

— Боя се, че вие взехте думата, без да ми дадете възможност.

— Е, сигурно си права — казва Малагеш. — След упражненията винаги ставам приказлива. — Налапва отново пуретата. — Така. Значи наистина си тук, за да разследваш убийството на професора?

— Тук съм — казва Шара и прибира значката, — за да установя дали нещо в Баликов представлява заплаха за Сейпур.

— В Баликов? Глупости. Баликов изпълзя от калта преди има-няма петнайсет години. Когато дойдох тук, заварих града в ужасно състояние, сякаш каджът го е завладял не преди десетилетия, а преди броени дни. Хората още серяха в кофи. Трудно ми е да си представя, че може да бъде заплаха за каквото и да било.

— Мислели са си същото и преди Лятото на черните реки, когато сме въвели Регулациите и Баликов е въстанал, а тогава градът е бил в още по-лошо състояние. По всичко личи, че страстите, които кипят в Баликов, значително надминават градоустройствените му ограничения.

— Поетично — казва Малагеш и плъзва палец по белега на челюстта си. — Но вярно донякъде. — Отпуска се още по-назад в стола си, макар това да изглежда практически невъзможно, и като че ли се замисля.

Шара знае за какво мисли Малагеш в момента. Пита се дали е разумно да протегне ръка на това ново и мистериозно административно попълнение. Защото в министерството добрите дела често се наказват, а когато някой загуби позициите си, повлича и онези, които са му съдействали.

— Имам нужда от помощта ви — казва Шара. — На посолството не мога да разчитам.

Малагеш сумти.

— Кой ли може?

— Знам. И съм готова да направя необходимото, за да спечеля подкрепата ви.

— Сериозно?

— Да. Искам да приключа разследването по най-бързия начин и за тази цел ще ми е нужна вашата помощ.

Малагеш дъвче крайчето на пуретата си.

— Не знам дали можеш да ми дадеш онова, което искам.

— Не е изключено да се изненадате какво мога.

— Може би. Нямам нищо против да бъда слуга, посланик Комейд. Нали сме точно такива, слуги на обществото. Но вече служих достатъчно. Ще ми се да ида някъде другаде, не в тази провинциална руина.

Шара мисли, че се досеща накъде бие Малагеш.

— Аханаштан?

Малагеш се изсмива.

— Аханаштан? Мислиш, че искам още по-големи отговорности? Не, морето да не дава! Не, посланик, искам да ме преместят в Джаврат.

— Джаврат? — повтаря изненадано Шара.

— Да. Далече в Южното море. Искам да ида някъде, където има палми. Слънце. Плажове. Някъде, където виното е хубаво, а кожата на мъжете не е с цвета на свинска мас. Искам да отида някъде далече от Континента, посланик. Много далече. Да се махна оттук веднъж и завинаги.

Шара не е очаквала това. В Аханаштан се намира единственото функциониращо международно пристанище на Континента и тъй като след войната търговията все по-често разчита на морските пътища, пристанището на Аханаштан се е превърнало в златна мина и обуславя сравнителното благоденствие на града. Освен това, понеже военната мощ на Сейпур е съсредоточена основно в бойните му кораби, от всички градове на Континента Аханаштан поддържа най-близки връзки със Сейпур и това превръща губернатора му в една от най-влиятелните фигури на света. Следователно всеки сейпурски администратор на Континента би дал мило и драго за този пост… От друга страна, желанието на Малагеш да бъде изпратена на миниатюрния остров Джаврат означава, че настоящият губернатор на Баликов иска да се оттегли от политиката изцяло, а Шара не познава нито един сейпурец на държавна длъжност, който да не е роб на амбицията си за вечни времена.

— Е — казва Малагеш, — мислиш ли, че желанието ми е изпълнимо?

— Ами… определено е изпълнимо — казва Шара. — Макар че в министерството има да се чудят.

— Не искам повишение — казва Малагеш. — Остават ми колко, двайсетина години живот? По-малко? Искам да ги прекарам някъде на топло, посланик, на слънце. А и всички тези политически игрички… съвсем ми опротивяха напоследък.

— Ще се постарая да ви съдействам.

Малагеш се усмихва хищнически.

— Отлично. Е, да се хващаме на работа тогава.



— Едно ще ти кажа. Това движение за Новия Баликов разръчка голяма кофа с лайна — казва Малагеш. — Къкри от доста време. Хората виждат, че от модернизацията могат да се изкарат пари, от сътрудничеството със Сейпур, иначе казано, и са готови да запретнат ръкави. Обаче богаташите на Баликов не искат и да чуят за сътрудничество и вдигат достатъчно врява, така че беднотията да ги чуе.

— Какво общо има това с доктор Пангуи?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза