Град на стълби

Зигруд подушва отново въздуха, рови в хартиите по бюрото, разчиства с крак пода от предната му страна. На каменния под още се вижда голямо тъмно петно. Чак когато се приближава непосредствено до петното Шара долавя киселата миризма на стара кръв.

— Значи не е бил на бюрото си — казва тя.

— Така изглежда.

Иска ѝ се да знае къде е лежал, когато са го намерили, какво е имало до него, върху него… Местопрестъплението е описано в полицейския доклад, разбира се, но в доклада не се споменава нищо за нарязаните дрехи на Пангуи, така че едва ли може да му се вярва докрай. Явно ще трябва да работи с малкото, което има пред себе си.

— Ще ми донесеш ли някаква торба за тези хартии? — казва тя.

Зигруд кима и излиза в коридора.

Шара оглежда стаята. Прави няколко предпазливи крачки, навежда се и взема един лист.

… но твърдението е, че битието на каджа като един необичайно титулуван и овластен сейпурец по никакъв начин не подкопава действията му. Баща му е бил колаборационист с Континента, за майка му не знаем нищо. Знаем, че каджът е бил високо образован и нещо като изследовател, че е провеждал експерименти в дома си и че макар да не е дал нито една жертва сред своите в клането…

Взема друг.

… не е ясно за какво е била използвана камерата на Олвос в оригиналния университет, защото се смята, че тя не е одобрявала действията на Континента, както и на останалите Божества. Считана за Божество на надеждата, светлината и издръжливостта, Олвос се оттегля от света през 775-та, в самото начало на континенталния Златен век, и това е било възприето като голяма трагедия. Причината да се оттегли е била повод за разгорещени дебати — в някои текстове се твърди, че Олвос е предсказала катастрофа в края на пътя, избран от другите Божества, макар че много от тези текстове са били унищожени своевременно, навярно от другите Божества…

И още един.

… всичко сочи, че при престоя си на Континента каджът е живял много аскетично и така чак докато починал от инфекция през 1646-та. Спял, хранел се и живеел сам, не проговарял, освен да издаде заповеди. Сагреша, неговата сподвижница и първи лейтенант, пише в писмата си: „Сякаш разочарованието му от родината на онези, които толкова дълго бяха владели народа му, бе така голямо, че му причиняваше болка. Така и не го каза на глас, но аз лесно можех да се досетя за мислите му — не трябваше ли земята на боговете да е достойна за богове?“ Разбира се, каджът не е могъл да знае, че именно той носи отговорност за опустошението на Континента, че когато е убил Божеството Таалхаврас, неволно е предизвикал Примигването…

Шара познава тези текстове на Ефрем, те са сравнително стари и отдавна публикувани. Явно бе донесъл книгите със себе си и полицията ги беше разкъсала по време на „огледа“ си. „Сигурно им е било приятно да унищожат книги, с които сейпурите се гордеят — мисли си тя. — Стига да е дело на полицията, разбира се.“

Погледът ѝ се спира на нещо голямо в единия ъгъл. Оказва се сейф с дебели стени и открехната вратичка. Ключалката изглежда от най-сложните. Шара не е майстор касоразбивач, но познава неколцина такива и знае, че всички те биха зяпнали при вида на тази ключалка. Но по ключалката няма следи от насилие, нито по вратичката или останалата част от сейфа, няма и никаква следа от незнайното съдържание на сейфа.