Град на стълби

Спира да помисли и погледът ѝ попада върху ъгълчето на някакъв лист, който се различава значително от останалата хартия по пода — не е страница от академична публикация, а официален формуляр с герба на външното министерство в горния ляв ъгъл и герба на градския губернатор в горния десен.

Навежда се да го вземе. Формуляр за молба, подадена от Ефрем. Трудно е да се каже за какво точно става въпрос — самата молба е сведена до код: ДОССКЛ 14-347. Ефрем се е подписал в долния край, но на бланката има място за още един подпис и под празното място са напечатани думите: ТЮРИН МАЛАГЕШ, ГРАДСКИ ГУБЕРНАТОР, БАЛИКОВ.

— Намерила си нещо — казва Зигруд от прага.

— Още не мога да преценя дали е важно — казва Шара.

Прибират разкъсаните книги в чувала и Шара открива, че и други документи с печата на градския губернатор са се озовали сред вещите на Ефрем — сред накъсаната хартия има забележително количество пропуски, или по-скоро онази тяхна част, която охраната ти връща, след като е откъснала своята половинка по перфорираната линия.

Когато приключват, Шара ги преброява. Общо в кабинета на Ефрем има изрезки от деветнайсет пропуска. Шара знае, че Ефрем едва ли ги е запазил нарочно — в този си вид пропуските са напълно безполезни. Вероятно просто е изпразвал джобовете си, след като се е връщал в кабинета.

Шара хвърля поглед към сейфа в ъгъла. „И едва ли се е връщал само с изрезки от билетчета.“

Нидаин и Питри се появяват на прага, и двамата изглеждат изнервени. Нидаин стиска дълъг омачкан лист.

— Е — казва той. — Ние приключихме. Записахме шейсет и три имена, заедно с факултетите им, длъжността, дали са имали вземане-даване с професора и…

— Браво на вас — прекъсва го Шара. — Зигруд, би ли прибавил и техния списък към колекцията ни? Мисля, че свършихме всичко възможно тук. Да се връщаме в посолството. След това ще е добре да сипеш още гориво в колата, Питри. Ред е да си направим малка екскурзия извън Баликов.

— Къде ще ходим? — пита Питри.

Шара свива ръка около пропуските в джоба си и отговаря:

— Откровено казано, не знам.

Когато излизат от университета и тръгват към колата, Шара забавя крачка.

Зигруд върви зад нея. Издиша шумно през нос.

Тя поглежда настрани и надолу, към ръцете му.

Той потупва леко по бедрото си с показалеца и средния пръст на дясната си ръка. Шара поглежда надясно.

Изглеждат съвсем обикновени хора, седнали в кафене, но друго не би могло да се очаква — мъж с дебело сиво палто, мазна коса и четина на два дни, който бавно сваля целофанената обвивка на пура; жена на петдесетина години с изпито лице и захабени ръце, сивата ѝ коса прибрана на стегнат кок. Жената не вдига поглед от бродерията си, но Шара вижда, че ръцете ѝ треперят.

„Да. Не са професионалисти.“

— Ще те оставим зад ъгъла — казва Шара. — Искам да ги проследиш.

Зигруд кимва и се качва в колата.

Да напуснеш Баликов по шосе не е лесно — свързано е с купища разрешителни, пропускателни пунктове, стеснения и задръствания, боядисани на бели и червени ивици порти, пазачи и безкрайни списъци. Всички служители — облечени с черни или лилави униформи, накичени с десетки пиринчени копчета — са континентали. „Нима сме наложили толкова строги регулации в този град — мисли си Шара, — че собствените му жители с охота се опитват да го задушат?“ Документите ѝ действат като вълшебна пръчица, предизвикват френетично махане с ръка, че и козирувания даже, така че двамата с Питри успяват да минат през мрежата от пропускателни пунктове за няма и половин час — нещо, което обикновените граждани на Баликов не биха могли да постигнат, освен ако не станат много рано сутринта.

„Щабквартирата“ на градския губернатор открай време е щекотлив въпрос на Континента. Шара знае, че според официалната позиция на Сейпур щабквартирите на губернаторите, както областните, така и тези на градско ниво, са временни. По-нататък официалната позиция гласи, че губернаторските щабквартири са мониториращи станции, създадени от Сейпур с единствената цел да опазват мира, докато мирът не стане устойчив и самоподдържащ се. Но — както всички на Континента се питат ежедневно — кога точно ще стане това?

Ако се съди по седемметровите бетонни стени, артилерийските гнезда, стоманените врати и войнишките викове, които ехтят иззад зидовете (които са приблизително на две мили от стените на Баликов), щабквартирата на градски губернатор Малагеш оставя впечатлението, че мирът в Баликов няма скоро да стане самоподдържащ се. Комплексът е внушителен, тежък, грозноват и категорично не е временен. Зад бюрото на губернатора има прозорци от пода до тавана и през тях Шара вижда ниски зелени хълмове, заградени с бетонната стена на комплекса. Виждат се войници, които тренират на плацовете, десетки шалове за глава в нежносиньо, които подскачат нагоре-надолу, следвайки гръмогласните команди на сержанта.

— Губернатор Малагеш ще дойде при вас след малко — казва служителят, млад мъж с остри черти и зли очи. — Прави натоварвания в момента.

— Прави какво, извинете? — пита Шара.

Мъжът се усмихва по начин, който очевидно смята за любезен.

— Упражнения.