Град на стълби

— О. Разбирам. В такъв случай ще изчакам.

Той се усмихва отново, сякаш да каже: „Колко очарователно. Наистина ли смяташ, че имаш друг избор?“

Шара оглежда кабинета. Той има душата и украсата на брадва — всичко тук се състои от чисти сиви повърхности, предназначени да бъдат функционални, и то в най-висша степен.

Има малка врата отстрани, която скоро се отваря. В кабинета влиза ниска жена на видима възраст четирийсет и пет години, облечена със сив потник стандартна направа, светлосин клин и ботуши. Цялата е потна, потта се стича на капки по раменете ѝ, много широки и много кафяви. Жената спира, претегля Шара със студен поглед, после се усмихва също толкова студено и отива при бюрото. Хваща с лявата си ръка ъгъла на плота и вдига рязко десния си крак, като хваща глезена му с дясната си ръка. Упражнение за разтягане.

— Здрасти — казва жената.

Шара се усмихна и става. Тюрин Малагеш, точно като кабинета си, е студена, пестелива, брутална и ефикасна, човек, закърмен до такава степен с военна дисциплина и ред, че всеки друг начин на живот му се струва немислим. Освен това е една от най-мускулестите жени, които Шара е виждала — мускулите се опъват като въжета по врата, раменете и ръцете ѝ. Шара е чувала разкази за подвизите на Малагеш по време на малките бунтове след Лятото на черните реки и сега, при вида на големия белег отляво на челюстта ѝ и смачканите кокалчета на ръцете, е склонна да повярва на всичко чуто. С други думи, Малагеш е изключително необичаен избор за поста на градски губернатор, пост, който е фундаментално чиновнически по своята природа.

— Добър ден, губернатор Малагеш — казва Шара. — Аз съм…

— Знам коя си — прекъсва я Малагеш. Пуска глезена си, отваря едно чекмедже и вади пурета. — Ти си новото момиче. Как беше… Главният посланик.

— Да. Ашара Тивани, формално погледнато културен…

— Да, да. Културен посланик. Пристигнала си снощи, нали?

— Точно така.

Малагеш се тръшва на стола и вдига крака на бюрото.

— Имам чувството, че Труни го сметоха тук само преди броени седмици. Истинско чудо е, че още имам работа. Сигурна бях, че Труни ще подпали целия град. Адски тъп тип, честно. — Вдига поглед към Шара. Очите ѝ са стоманеносиви. — Е, не успя да го подпали, но може и да е драснал клечката. Така де, Пангуи умря по негово време. — Сочи Шара с пуретата. — Затова си тук, нали?

— Това е една от причините, да.

— А друга причина, без съмнение — казва Малагеш и пали пуретата, — е министерството да провери дали моите действия — или липсата им — не са допринесли с нещо за смъртта на техния културен емисар. Защото, в известен смисъл, го убиха и по мое време. Нали така?

— Този въпрос не е сред приоритетите ми — казва Шара.

— Поздравления — казва губернаторът. — Явно си превърнала дипломатичността в изкуство.

— Не, казвам ви истината.

— За теб може и да е истина. За министерството — едва ли. — Малагеш въздъхва и лицето ѝ се скрива зад валмо дим. — Виж, радвам се, че си тук, защото ако ти им кажеш онова, което аз говоря вече една година, може и да те чуят. Защото откакто се заговори за тази простотия с културната експедиция, моментално разбрах, усетих просто, че всичко това ще свърши зле. Баликов е като слон, ясно? Има дълга памет. Аханаштан, Таалваштан и другите… те се стегнаха. Модернизират се. Строят железни пътища, подобряват медицинското обслужване… дори позволиха на жените си да гласуват, мамка му! — Кашля, изхрачва се и изплюва храчката в едно кошче до бюрото си. — Този град обаче — маха към прозореца и стените на Баликов, — този град още си мисли, че е в Златния си век. Или че би трябвало да е. От време на време забравя за това и тогава имаме някакво подобие на мир, но после някой разръчква отново кошера и на главата ми се стоварва поредната криза. Криза, която няма как да овладея, забележи, заради официалната ни политика на ненамеса. Поредната политика, която звучи адски смислено и солидно на един океан разстояние оттук, в Галадеш, но когато тези стени са само на ден път пеша от теб, всичко това са само думи.

Шара решава да я прекъсне:

— Губернатор Малагеш, преди да продължим…

— Да?

— Кой, според вас, е убил доктор Пангуи?

Малагеш явно не е очаквала този въпрос.

— Според мен ли? Откъде да знам аз? Може да е бил всеки. Целият град го мразеше и в червата. Освен това никой не ми е възлагал да провеждам разследване.

— Но все трябва да имате някаква идея.

— О, да. Имам. — Дълго претегля Шара с поглед. — А на теб защо ти пука? Ти си дипломат. Основното ти занимание са коктейлите в посолството. Или бъркам?

Шара бърка в джоба си и вади значката от министерството на външните работи.

Малагеш се навежда напред да прочете надписа. Демонстрира завидно спокойствие.

Разглежда известно време значката, най-вече името в долния край.

— Комейд.

— Да — казва Шара.

— А не Тивани?

— Да — казва Шара.

— Комейд. Като Виня Комейд?

Шара отвръща спокойно на изпитателния ѝ поглед.

Малагеш се обляга назад, все така без да сваля очи от Шара. Накрая пита:

— На колко си години?

— На трийсет и пет.