Читаем Град на стълби полностью

— О. Разбирам. В такъв случай ще изчакам.

Той се усмихва отново, сякаш да каже: „Колко очарователно. Наистина ли смяташ, че имаш друг избор?“

Шара оглежда кабинета. Той има душата и украсата на брадва — всичко тук се състои от чисти сиви повърхности, предназначени да бъдат функционални, и то в най-висша степен.

Има малка врата отстрани, която скоро се отваря. В кабинета влиза ниска жена на видима възраст четирийсет и пет години, облечена със сив потник стандартна направа, светлосин клин и ботуши. Цялата е потна, потта се стича на капки по раменете ѝ, много широки и много кафяви. Жената спира, претегля Шара със студен поглед, после се усмихва също толкова студено и отива при бюрото. Хваща с лявата си ръка ъгъла на плота и вдига рязко десния си крак, като хваща глезена му с дясната си ръка. Упражнение за разтягане.

— Здрасти — казва жената.

Шара се усмихна и става. Тюрин Малагеш, точно като кабинета си, е студена, пестелива, брутална и ефикасна, човек, закърмен до такава степен с военна дисциплина и ред, че всеки друг начин на живот му се струва немислим. Освен това е една от най-мускулестите жени, които Шара е виждала — мускулите се опъват като въжета по врата, раменете и ръцете ѝ. Шара е чувала разкази за подвизите на Малагеш по време на малките бунтове след Лятото на черните реки и сега, при вида на големия белег отляво на челюстта ѝ и смачканите кокалчета на ръцете, е склонна да повярва на всичко чуто. С други думи, Малагеш е изключително необичаен избор за поста на градски губернатор, пост, който е фундаментално чиновнически по своята природа.

— Добър ден, губернатор Малагеш — казва Шара. — Аз съм…

— Знам коя си — прекъсва я Малагеш. Пуска глезена си, отваря едно чекмедже и вади пурета. — Ти си новото момиче. Как беше… Главният посланик.

— Да. Ашара Тивани, формално погледнато културен…

— Да, да. Културен посланик. Пристигнала си снощи, нали?

— Точно така.

Малагеш се тръшва на стола и вдига крака на бюрото.

— Имам чувството, че Труни го сметоха тук само преди броени седмици. Истинско чудо е, че още имам работа. Сигурна бях, че Труни ще подпали целия град. Адски тъп тип, честно. — Вдига поглед към Шара. Очите ѝ са стоманеносиви. — Е, не успя да го подпали, но може и да е драснал клечката. Така де, Пангуи умря по негово време. — Сочи Шара с пуретата. — Затова си тук, нали?

— Това е една от причините, да.

— А друга причина, без съмнение — казва Малагеш и пали пуретата, — е министерството да провери дали моите действия — или липсата им — не са допринесли с нещо за смъртта на техния културен емисар. Защото, в известен смисъл, го убиха и по мое време. Нали така?

— Този въпрос не е сред приоритетите ми — казва Шара.

— Поздравления — казва губернаторът. — Явно си превърнала дипломатичността в изкуство.

— Не, казвам ви истината.

— За теб може и да е истина. За министерството — едва ли. — Малагеш въздъхва и лицето ѝ се скрива зад валмо дим. — Виж, радвам се, че си тук, защото ако ти им кажеш онова, което аз говоря вече една година, може и да те чуят. Защото откакто се заговори за тази простотия с културната експедиция, моментално разбрах, усетих просто, че всичко това ще свърши зле. Баликов е като слон, ясно? Има дълга памет. Аханаштан, Таалваштан и другите… те се стегнаха. Модернизират се. Строят железни пътища, подобряват медицинското обслужване… дори позволиха на жените си да гласуват, мамка му! — Кашля, изхрачва се и изплюва храчката в едно кошче до бюрото си. — Този град обаче — маха към прозореца и стените на Баликов, — този град още си мисли, че е в Златния си век. Или че би трябвало да е. От време на време забравя за това и тогава имаме някакво подобие на мир, но после някой разръчква отново кошера и на главата ми се стоварва поредната криза. Криза, която няма как да овладея, забележи, заради официалната ни политика на ненамеса. Поредната политика, която звучи адски смислено и солидно на един океан разстояние оттук, в Галадеш, но когато тези стени са само на ден път пеша от теб, всичко това са само думи.

Шара решава да я прекъсне:

— Губернатор Малагеш, преди да продължим…

— Да?

— Кой, според вас, е убил доктор Пангуи?

Малагеш явно не е очаквала този въпрос.

— Според мен ли? Откъде да знам аз? Може да е бил всеки. Целият град го мразеше и в червата. Освен това никой не ми е възлагал да провеждам разследване.

— Но все трябва да имате някаква идея.

— О, да. Имам. — Дълго претегля Шара с поглед. — А на теб защо ти пука? Ти си дипломат. Основното ти занимание са коктейлите в посолството. Или бъркам?

Шара бърка в джоба си и вади значката от министерството на външните работи.

Малагеш се навежда напред да прочете надписа. Демонстрира завидно спокойствие.

Разглежда известно време значката, най-вече името в долния край.

— Комейд.

— Да — казва Шара.

— А не Тивани?

— Да — казва Шара.

— Комейд. Като Виня Комейд?

Шара отвръща спокойно на изпитателния ѝ поглед.

Малагеш се обляга назад, все така без да сваля очи от Шара. Накрая пита:

— На колко си години?

— На трийсет и пет.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза