Град на стълби

— Ами, един от силните аргументи, които противниците на Новия Баликов изтъкват, е, че поддръжниците му „се отклоняват от правия път“. — Последното Малагеш подчертава с подбелване на очите, сумтене и презрителен жест. — Не така са стояли нещата и не така следва да бъдат според тях. Най-крайните смело наричат себе си „реставратори“. Самоназначени пазители на националната и културната идентичност на Баликов… Сещаш се за кой сорт задници ти говоря. Така че, когато Пангуи се появи и взе да ровичка в историята им, те нададоха вой до небесата.

— А — казва Шара.

— Именно. Реставраторите губеха дебата, защото… така де, никой нормален човек не би гласувал срещу благоденствието. А когато губиш дебата, просто сменяш темата.

— С други думи, използвали са доктор Пангуи да отвлекат вниманието на масите.

— Да. Посочиха с пръст този гаден сейпурец, появил се с благословията на чуждата сила, в чието легло се кани да скочи градът, и като отвориха едни уста, да не ти разправям. Какво нечувано светотатство било и прочие. Мисля, че изобщо не им пукаше за Пангуи и неговата „културна мисия“… е, на някои може и да им е пукало, не знам, но определено го използваха като политически коз. А сега в хор отричат всякакво съпричастие в убийството му и твърдят, че просто са водили честен политически дебат. Така де, познатия ни старомоден, отвратителен, омаскаряващ политически дебат. Нищо необичайно.

Нищо от казаното не изненадва Шара. Политическият инстинкт носи различни одежди при различните народи, но под помпозността и церемониите се крие все същата грозота.

— Ясно, но има ли това някакво конкретно отношение към убийството на доктор Пангуи?

— Може би да. Може би не. Възможно ли е някой психически нестабилен индивид да се е надъхал дотолкова, че да пребие професора до смърт? Възможно е. Значи ли това, че отговорността за смъртта му пада върху политическите фракции? Може би. Можем ли ние да направим нещо по въпроса? Вероятно не.

— Ами ако институциите на Баликов са в съучастие? — казва Шара.

Малагеш спира да дъвче пуретата си.

— И какво по-точно имаш предвид?

— Огледахме кабинета на професора. Някой го е претърсил преди нас, основно. Това едва ли би могло да се случи без знанието на някой в местната полиция. Голяма част от книгите му са били буквално разкъсани. Някой е търсил нещо.

— Какво?

— Не знам.

— И защо идваш при мен с този въпрос?

— Ами… Може би има връзка с конкретния обект на проучванията му.

Шара вади от джоба си пропуските, слага ги на плота на бюрото и ги плъзва към Малагеш.

Лицето на Малагеш се изопва. Тя вади пуретата от устата си, седи застинала миг-два, после оставя пуретата на бюрото.

— Ох, мамка му!

— Какво има? — пита Шара.

Малагеш сумти, видимо разстроена.

— Какви са тези пропуски?

— Посетителски баджове — отговаря с неохота Малагеш. — Закачаш ги на дрехата си, за да се вижда, че имаш право на достъп. Валидни са само една седмица, защото… ами, защото достъпът е силно ограничен. Явно е запазил изтеклите въпреки изричните указания да ги унищожи. Така става, като си имаш работа с цивилни.

— Достъп до… какво?

Малагеш побутва пуретата си.

— Мислех, че знаеш. Така де, всички знаят за складовете.

Когато чува това, Шара зяпва.

— Складовете? Тоест… Неспоменаваните складове?

Малагеш кимва неохотно.

— Те са истински?

Губернаторът въздъхва отново.

— Да. Да, истински са. — Почесва се по главата, после пак пъшка: — Ох! Мамка му!

— Показаха ми ги първата седмица, след като поех губернаторския пост — казва Малагеш. — Преди години. Тръгнахме с кола извън града. Не ми казаха къде отиваме. И после стигнахме до гигантски комплекс от бункери. Десетки. Попитах какво има вътре. Свиха рамене. „Нищо особено.“ Зърно, гуми, кабели, такива неща. Освен в един от бункерите. Той беше различен, макар да приличаше досущ на останалите. Камуфлаж един вид. Скрит на видно място. Много сме умни ние сейпурите. Така и не ми отвориха вратите. Казаха само: „Ето го. Тук е, съвсем истински. Най-добре ще е никога да не споменавате за него, да не мислите за него дори.“ Така и направих. Докато не дойде професорът, разбира се.

Шара я зяпа все така изумена.

— И… доктор Пангуи е ходел там?

— Дошъл беше да изучава история — казва Малагеш и вдига рамене. — Къде има повече история, отколкото в Неспоменавания? Точно затова… Точно затова е толкова опасен.

Шара седи и мълчи зашеметена. За всички в министерството Неспоменаваните складове открай време са нещо като глупава легенда. Единственият намек за съществуването им се намира в една кратка алинея на Световните регулации.