Читаем Град на стълби полностью

— Университетът е бил издигнат отново, като са използвали скици и картини отпреди войната. Искали да е съвсем същият като преди. Дотолкова, че съборили други оцелели стари сгради, за да построят университета с оригинален каменен материал. Искали да е автентичен, или най-малкото — казва тя и докосва нежно една газова лампа — максимално автентичен, но с някои съвременни удобства.

— Откъде знаете всичко това? — пита Питри.

Шара побутва очилата си.

— Какви специалности се изучават тук?

— Ъъ, предимно икономически — казва Нидаин. — Търговия, такива неща. Най-вече защото градът полага усилия да се превърне в значим финансов играч на световната сцена. Това е част от движението за Новия Баликов, макар че напоследък се появи съпротива, защото някои хора го разбират като модернизация. И са прави, между другото. На територията на университета постоянно има протести. Било заради Новия Баликов, било заради…

— Заради доктор Пангуи — довършва вместо него Шара.

— Да.

— Е — казва Питри, докато оглежда разсеяно вратите, — едва ли могат да преподават история.

— Така е — казва Нидаин. — Малкото история, която се преподава тук, е строго регулирана, благодарение на СР. Регулациите ги спъват на всяка крачка тук, в университета. Трудно им е да преподават наука и основна физика, защото много дълго време нещата тук не са функционирали в съгласие с физичните закони. И на някои места това все още е вярно.

„Разбира се — мисли си Шара, — как да преподаваш на хората наука, когато местният изгрев всяка сутрин нарушава законите на физиката?“

Зигруд спира. Вдишва шумно през носа, сякаш души, и поглежда към вратата вдясно. Като повечето врати в университета, и тази е от масивно дърво с прозорец от дебело стъкло в центъра. Няма табела или номер.

— Това ли е кабинетът на доктор Пангуи? — пита Шара.

— Да — казва Нидаин. — Той как?…

— Друг освен полицаите влизал ли е?

— Едва ли.

Въпреки това Шара прави физиономия. Знае, че и полицаите са достатъчни да объркат нещата.

— Нидаин, Питри, ще ви помоля да проверите всички кабинети и стаи в тази камера на университета. Трябва да знаем кои служители и преподаватели са били наблизо, както и какви са били отношенията им с доктор Пангуи.

— Сигурна ли сте, че такова разследване е наша работа? — пита Нидаин.

Шара го удостоява с поглед, който не е точно студен, по-скоро е изстиващ.

— Тоест, не искам да ви засегна, но… вие сте само КП, при това с временно назначение при нас — казва той.

— Да — казва Шара. — Вярно е. — Вади телеграма на малка розова бланка и му я подава. — И изпълнявам заповеди на градския губернатор, както ще видите сам.

Нидаин разгъва телеграмата и чете:

КУЛПОС ТИВАНИ ПРЕДВ РАЗСЛ ГРАДСКИ ВЛАСТИ СЪДЕЙСТ ТЧК ГХС512

— О — казва Нидаин.

— Отнася се изрично за предварителното разследване — казва Шара. — Но трябва да огледаме доказателствата по най-бързия начин, поне аз така знам. Греша ли?

— Не — казва Нидаин. — Не, не грешите.

Двамата с Питри тръгват на обиколка из съседните кабинети. След двайсетина крачки отново започват да се дърлят. „Това би трябвало да им отклони вниманието за известно време“ — мисли си тя.

Прибира телеграмата във вътрешния джоб на палтото си. Знае, че скоро отново ще ѝ потрябва.

Естествено, градският губернатор Малагеш не е изпращала такава телеграма, но е полезно да имаш приятели в комуникационните отдели на посолствата, без значение какво си намислил.

— Така — казва Шара. — Да видим какво са ни оставили.



Кабинетът на доктор Ефрем Пангуи прилича на дълбоко до коляното езеро от накъсана хартия, а бюрото му е като баржа върху жълти вълни. Шара включва газовите лампи и обхваща с поглед погрома. На корковата дъска още има десетки кабарчета с парченца прикрепена хартия.

— Полицаите са ги откъснали — тихо казва тя. — Бас държа.

Кабинетът е малък и тъмен, крайно неподходящ за бележит учен като Пангуи. Прозорец има, но стъклото му е рисувано, и то в толкова тъмни цветове, че със същия успех прозорецът може да е зазидан с тухли.

— Май ще трябва да приберем всичко това и да го отнесем в посолството. — Прави пауза, после пита: — Е, колцина ни проследиха по пътя дотук?

Зигруд вдига два пръста.

— Професионалисти?

— Съмнявам се.

— Нидаин или Питри дали са ги забелязали?

Зигруд я стрелка с поглед: „Ти как мислиш?“

Шара се усмихва.

— Казах ти. Като разръчкаш гнездо на стършели… Но да се съсредоточим върху настоящата си задача. Какво мислиш?

Той подсмърква и се чеше по носа.

— Ами… Явно някой е търсил нещо. Но май не го е намерил. — Шара кимва, доволна, че изводите му съвпадат с нейните. Бледосивото око на Зигруд се плъзга по морето от хартия. — Ако са търсели нещо конкретно и са го намерили, щяха да спрат. Но не личи да са спрели.

— Да. Не личи.

Остава да разберат какво са търсили. Бележката във вратовръзката на Пангуи? Още не е сигурна, но вече не ѝ се вярва, че Пангуи е бил убит само заради еретичните си действия в Баликов.

„Не бързай с изводите — напомня си тя. — Не знаеш нищо, докато не разбереш всичко.“

— Така — казва Шара. — Къде?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза