Читаем Град на стълби полностью

— Няма място за отмъщение — казва Шара, — когато очите на света те гледат. Трябва да сме здравомислещи и да не леем кръв. А аз, както винаги, ще съм просто инструмент в ръцете на своя народ.

— Не ми пробутвай официалната реторика — казва Виня. — Не знам дали има и един, който още ѝ се връзва. — Поглежда настрани, обмисля нещо. — Ще ти кажа какво ще направим, Шара. Ще бъда щедра с теб. Искам до една седмица да си приключила случая.

Шара я зяпва.

— Една седмица!?

— Да. Една седмица да установиш касае ли смъртта на професора Сейпур. Цялото население на Баликов го мразеше и в червата, скъпа! Като нищо може да го е пребил някой портиер. Давам ти една седмица да ми докажеш, че има нещо по-сериозно, което да оправдава присъствието ти там, след това ще те изтегля и ще пратя друг да довърши нещата. Губиш си времето там, скъпа. Има много по-важни задачи, с които да се заемеш.

— Една седмица… — Шара за миг се замисля дали да не каже на Виня за съобщението, но бързо решава, че възможните неприятни последици ще са несравнимо по-сериозни от добрите.

— Чакай, това същото момиче ли е, което преди малко се обяви за най-висшестоящия офицер в областта? Останах с впечатлението, че стига само да духнеш и къщата от карти ще се срине. — Виня раздвижва пръсти, имитирайки лавина от падащи карти. — Ако си толкова добре подготвена, скъпа, ще приключиш за часове.

Шара побутва очилата на носа си, объркана и ядосана едновременно.

— Добре.

— Хубаво. И бъди така добра да се погрижиш за своя човек. Ще ми се поне няколко дни да не убива никого.

— Това не мога да ти го обещая.

— Знам. Но все пак реших да опитам.

— И ако разнищя случая за една седмица — казва Шара, — ако направя невъзможното за толкова къс срок, има ли някакъв шанс да…

— Да какво?

— Да ме прехвърлят.

— Да те прехвърлят?

— Да. Да ме върнат в Галадеш. — После добавя заради празния поглед на Виня: — Говорихме за това предния път.

— А, да — казва Виня. — Наистина говорихме…

„Знаеш го отлично — мисли си Шара. — Говорихме за това и предпоследния път, и преди това, и още преди това…“

— Да ти призная — казва Виня, — не съм чувала друг оперативен агент да си мечтае за работа на бюро у дома. Мислех, че на Континента ще ти хареса, нали точно за това си учила.

— Зад граница съм вече шестнайсет години — тихо казва Шара.

— Шара… — Виня прикрива с усмивка неудобството си. — Ти си най-добрият ми континентален агент. Никой не знае повече от теб за Божествата. Нещо повече, почти никой в Галадеш не подозира, че на Континента все още съществуват следи от Божествата…

„Колко ли пъти съм чувала тази реч“ — мисли си Шара.

— Наясно си с политиката на министерството при никакви обстоятелства да не се разкрива информацията, че Божествата съществуват и до днес, макар и едва доловимо. Хората в Сейпур предпочитат да вярват, че всичко това е минало, мъртво и забравено. Те не бива да узнават, че някои чудеса все още работят на Континента… и със сигурност не бива да узнават, че някои Божествени създания все още съществуват, макар че ти и онзи твой тип правите и невъзможното да покривате нещата.

Шара мълчи. Леля ѝ си няма представа какво означава да се занимаваш с това.

— Докато Божествата ги няма, а ние сме изключително доволни, че това положение остава непроменено вече десетилетия, няма причина да казваме на хората онова, което те не искат да знаят — продължава Виня.

Шара се спира на очевидното:

— Значи понеже съм видяла много, което не можем да признаем, че съществува, не мога да се върна у дома.

— Върнеш ли се, ще те разпитват подробно, знаеш го. Защото си тази, която си. А не можем да допуснем друг да научи това, което знаеш…

Шара затваря очи.

— Дай ми време, скъпа — казва Виня. — Правя каквото мога. Гласът ми се чува все повече. И все по-убедително.

— Проблемът е — тихо казва Шара, — че ние, агентите, се борим, за да защитим дома си. Но трябва от време на време да се прибираме, за да си спомним този дом и за какво рискуваме живота си.

Виня сумти.

— Я не се размеквай! Ти си Комейд, момиче. Ти си дете на родителите си, ти си мое дете. Ти си патриот. Сейпур е в кръвта ти.

„Виждала съм десетки хора да умират — мисли си Шара, иска ѝ се да го каже на глас, но мълчи, — подписвала съм смъртните присъди на други. Изобщо не съм като родителите си. Вече не.“

Виня се усмихва, очите ѝ блестят.

— Моля те, пази се, миличка. В Баликов историята има по-голяма тежест, отколкото навсякъде другаде. На твое място щях да си отварям очите на четири, още повече че си пряка потомка на човека, сринал целия Континент.

После посяга с два пръста, бръсва стъклото и изчезва.

Неспоменаваните

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза