Град на стълби

— Няма място за отмъщение — казва Шара, — когато очите на света те гледат. Трябва да сме здравомислещи и да не леем кръв. А аз, както винаги, ще съм просто инструмент в ръцете на своя народ.

— Не ми пробутвай официалната реторика — казва Виня. — Не знам дали има и един, който още ѝ се връзва. — Поглежда настрани, обмисля нещо. — Ще ти кажа какво ще направим, Шара. Ще бъда щедра с теб. Искам до една седмица да си приключила случая.

Шара я зяпва.

— Една седмица!?

— Да. Една седмица да установиш касае ли смъртта на професора Сейпур. Цялото население на Баликов го мразеше и в червата, скъпа! Като нищо може да го е пребил някой портиер. Давам ти една седмица да ми докажеш, че има нещо по-сериозно, което да оправдава присъствието ти там, след това ще те изтегля и ще пратя друг да довърши нещата. Губиш си времето там, скъпа. Има много по-важни задачи, с които да се заемеш.

— Една седмица… — Шара за миг се замисля дали да не каже на Виня за съобщението, но бързо решава, че възможните неприятни последици ще са несравнимо по-сериозни от добрите.

— Чакай, това същото момиче ли е, което преди малко се обяви за най-висшестоящия офицер в областта? Останах с впечатлението, че стига само да духнеш и къщата от карти ще се срине. — Виня раздвижва пръсти, имитирайки лавина от падащи карти. — Ако си толкова добре подготвена, скъпа, ще приключиш за часове.

Шара побутва очилата на носа си, объркана и ядосана едновременно.

— Добре.

— Хубаво. И бъди така добра да се погрижиш за своя човек. Ще ми се поне няколко дни да не убива никого.

— Това не мога да ти го обещая.

— Знам. Но все пак реших да опитам.

— И ако разнищя случая за една седмица — казва Шара, — ако направя невъзможното за толкова къс срок, има ли някакъв шанс да…

— Да какво?

— Да ме прехвърлят.

— Да те прехвърлят?

— Да. Да ме върнат в Галадеш. — После добавя заради празния поглед на Виня: — Говорихме за това предния път.

— А, да — казва Виня. — Наистина говорихме…

„Знаеш го отлично — мисли си Шара. — Говорихме за това и предпоследния път, и преди това, и още преди това…“

— Да ти призная — казва Виня, — не съм чувала друг оперативен агент да си мечтае за работа на бюро у дома. Мислех, че на Континента ще ти хареса, нали точно за това си учила.

— Зад граница съм вече шестнайсет години — тихо казва Шара.

— Шара… — Виня прикрива с усмивка неудобството си. — Ти си най-добрият ми континентален агент. Никой не знае повече от теб за Божествата. Нещо повече, почти никой в Галадеш не подозира, че на Континента все още съществуват следи от Божествата…

„Колко ли пъти съм чувала тази реч“ — мисли си Шара.

— Наясно си с политиката на министерството при никакви обстоятелства да не се разкрива информацията, че Божествата съществуват и до днес, макар и едва доловимо. Хората в Сейпур предпочитат да вярват, че всичко това е минало, мъртво и забравено. Те не бива да узнават, че някои чудеса все още работят на Континента… и със сигурност не бива да узнават, че някои Божествени създания все още съществуват, макар че ти и онзи твой тип правите и невъзможното да покривате нещата.

Шара мълчи. Леля ѝ си няма представа какво означава да се занимаваш с това.

— Докато Божествата ги няма, а ние сме изключително доволни, че това положение остава непроменено вече десетилетия, няма причина да казваме на хората онова, което те не искат да знаят — продължава Виня.

Шара се спира на очевидното:

— Значи понеже съм видяла много, което не можем да признаем, че съществува, не мога да се върна у дома.

— Върнеш ли се, ще те разпитват подробно, знаеш го. Защото си тази, която си. А не можем да допуснем друг да научи това, което знаеш…

Шара затваря очи.

— Дай ми време, скъпа — казва Виня. — Правя каквото мога. Гласът ми се чува все повече. И все по-убедително.

— Проблемът е — тихо казва Шара, — че ние, агентите, се борим, за да защитим дома си. Но трябва от време на време да се прибираме, за да си спомним този дом и за какво рискуваме живота си.

Виня сумти.

— Я не се размеквай! Ти си Комейд, момиче. Ти си дете на родителите си, ти си мое дете. Ти си патриот. Сейпур е в кръвта ти.

„Виждала съм десетки хора да умират — мисли си Шара, иска ѝ се да го каже на глас, но мълчи, — подписвала съм смъртните присъди на други. Изобщо не съм като родителите си. Вече не.“

Виня се усмихва, очите ѝ блестят.

— Моля те, пази се, миличка. В Баликов историята има по-голяма тежест, отколкото навсякъде другаде. На твое място щях да си отварям очите на четири, още повече че си пряка потомка на човека, сринал целия Континент.

После посяга с два пръста, бръсва стъклото и изчезва.

Неспоменаваните