Град на стълби

Дълг на външното министерство е да регулира онова, което не може да бъде регулирано.

Ала само защото нещо е невъзможно не означава, че народът на Сейпур не бива да го очаква от нас. В крайна сметка нима преди войната на Континента не се случваха невъзможни неща, ежедневно и ежечасно?

И нима не е това причината Сейпур, а и целият свят, да спи неспокойно всяка нощ?

Министър-председател Анта Дуниеш,

писмо до министър Виня Комейд, 1712 г.

Университетът на Баликов е сложен комплекс върху огромна площ, гъста мрежа от камък, атриуми и проходи, скрита зад висок зид в западната част на града. Каменният градеж на университета е петносан от влага и плесен; подовете и тротоарите му са изгладени от милиони стъпки; тлъстите му издути комини, които приличат повече на осарници, отколкото на функционални архитектурни елементи, са изработени по начин, който не се използва поне от няколко века.

Ала водопроводната система на университета, както забелязва Шара още с влизането си, е в отлично състояние. Като при повечето сгради, само отделни елементи на тази система се виждат с просто око — малка част от тръбите, пръскачките по тавана, мивки и кранове, разбира се. Но и малкото, което се вижда, прави впечатление.

Шара се старае да скрие усмивката си. Защото знае, че въпреки древния си облик сградата на университета е само на двайсетина години.

— В кое крило се намираме? — пита тя.

— Лингвистичното — казва Нидаин. — Но тук не им казват крила, а камери.

Шара примигва, не е очаквала да я поправят толкова смело. Нидаин е типичният служител в посолство — надут и неучтив, с високо мнение за себе си. Отговаря за връзките с обществеността, тоест именно той води посланици и дипломати на важните места в Баликов, места като университета.

— Много дълги камери — казва Питри и се оглежда. — Това всъщност е коридор.

— Терминът „камери“ — тросва се Нидаин — има дълбоко символично значение.

— Което е?

Нидаин, който очевидно не е очаквал да го разпитват по този начин, казва:

— Сигурен съм, че това няма връзка с разследването. Не е важно.

Стъпките им ехтят по камъка. След смъртта на доктор Пангуи университетът е празен. Вероятно заради начина, по който синята светлина на лампите (газови лампи, отбелязва си Шара) играе по каменните стени, или заради нещо друго, но атмосферата тук създава усещането за органична структура, сякаш се намират в гнездо на насекоми или в търбуха на някакво великанско създание. „И сигурно точно това е била идеята на архитектите“ — мисли си Шара.

Пита се какво ли е мислел Ефрем за това място. Вече е огледала стаите му в посолството и точно според очакванията ѝ те са се оказали полупразни, без никаква декорация — Ефрем винаги е бил влюбен в работата си, особено в този вид работа, на такова място, където историята е обект на изследване. Не се съмнява, че в кабинета му тук има чекмедже, пълно със скици на корнизи, портици и други интересни елементи от архитектурата на университета, както и — несъмнено — с десетки скицирани дръжки на врати, защото Ефрем открай време е изпитвал почти неестествен интерес към онова, което хората правят с ръцете си. „Именно по този начин хората общуват със света — казал ѝ е веднъж. — Очите може да са прозорец към душата, но подсъзнателното, тъканта на поведението ни, те са в ръцете. Наблюдавай ръцете на човек и ще видиш сърцето му.“ И сигурно е бил прав, защото самият той винаги е докосвал нещата при всяко ново откритие — плъзгане на пръсти по плотовете на маси, почукване по стените, мачкане на бучки пръст, галене на зрял плод… Ненаситна жажда за знание.

— Да, ама ми стана любопитно — казва Питри.

— Не е важно — повтори Нидаин.

— Просто не знаеш — казва Питри.

— Знам. Просто в момента не разполагам с необходимите ресурси. Не бих искал да дам неточна информация.

— Да бе — казва Питри.

Зигруд въздъхва тихо, което по неговите стандарти е израз на голямо раздразнение.

— Университетът има шест камери — казва Шара, — защото континенталите възприемат света като сърце с шест камери, всяка от които е дом на едно от първоначалните Божества. Потокът между Божествата ражда потока на времето, на съдбата, на всичко, което се случва, тоест е кръвта на света. Университетът е замислен като микрокосмос на това отношение. Тук студентите научават всичко за всичко или поне това са искали да внушат.

— Сериозно? — казва Питри.

— Да — казва Шара. — Но това не е оригиналната сграда на университета. Оригиналната е била изгубена през войната.

— След Примигването тоест — казва Нидаин. — Изчезнала е заедно с по-голямата част от Баликов. Нали?

Шара не му обръща внимание.