Град на стълби

„И изведнъж започвам да се чудя — мисли си Шара — дали мисията му наистина е била посветена само и единствено на историческите проучвания.“

Търка очи. Гърбът ѝ е схванат от дългото пътуване с влака. Поглежда часовника си и мисли.

В Сейпур е почти осем сутринта.

Не ѝ се иска да го прави, изтощена е и твърде слаба, но знае, че ако не го направи сега, по-късно ще си плати. Безбройни са дребните пропуски, незначителните недоглеждания — като да не докладваш за разходката си до Баликов например, — които лесно могат да бъдат разчетени като измяна.

Отваря вратата на новия си кабинет да се увери, че в коридора отвън няма никого. После затваря вратата и я заключва. Отива при прозореца и затваря външните капаци (истинско облекчение, оказва се, защото странната гледка на мътното слънце я е уморила, без тя да усети). Затваря прозореца.

Подсмърква, раздвижва пръсти. После близва върха на показалеца си и започва да пише по стъклото.

Покрай занаята си Шара често прави незаконни неща. Но едно е да нарушиш закона на дадена държава, когато си действащ оперативен агент на нейна територия, и съвсем друго да правиш онова, което Шара прави в момента, действие, което предизвиква искрен ужас в Сейпур и е най-строго забранено на Континента, родното място на същото това действие.

Защото в момента, в кабинета на ГД Труни, Шара прави чудо.

Както винаги, промяната е почти недоловима. Само лек хлад във въздуха, като течение, сякаш някой някъде е забравил отворена врата; после, докато пише, Шара усеща как стъклената повърхност под пръста ѝ става някак все по-мека и податлива, като вода.

Стъклото се променя — заскрежава се постепенно, после скрежът се отдръпва, но сега от другата му страна не се виждат капаците на прозореца. Не, стъклото е като дупка в стената, а от другата му страна има кабинет с голямо тиково писалище, зад което седи висока красива жена и чете нещо от дебела папка.

„Колко странно е чувството — мисли си Шара — буквално да променяш света…“

Шара не е от сантименталния тип и рядко се прехласва, но искрено се дразни, че въпреки значимия си напредък в технологиите Сейпур все още диша прахта на Божествата и техните трикове. Божеството Олвос създало това малко чудо преди стотици години, така че да погледне в едно замръзнало езерце и да се свърже с друго замръзнало езерце, по свой избор, независимо от разстоянието, което ги дели. Шара така и не проумява защо чудото работи върху стъкло — според общоприетата теория старата континентална дума за стъкло била много близка до тази за лед, така че може би ставаше дума за уподобяване. От друга страна, Божествата обичали да използват стъкло за най-различни странни цели, например да съхраняват неща и дори хора в нишки от стъкло — като слънчев лъч, уловен в кристал.

Жената в стъклото вдига глава. Перспективата е леко изкривена, все едно гледаш през шпионка. Шара знае, че от другата страна на стъклото всъщност има само дървени капаци, а отвъд тях — трийсетметрова пропаст. Всичко това е игра на образи и звуци и някъде в Галадеш, отвъд Южното море, в Сейпур, стъкло в кабинета на тази жена показва Шара, права в кабинета на Труни.

Жената изглежда стресната, устата ѝ се раздвижва. Глас придружава движението на устните ѝ, но звукът е тих и кух, сякаш ехти през отточна тръба.

— О!

— Друг ли очакваше? — пита Шара.

— Не. Чудех се дали ще се обадиш, но не очаквах да използваш спешната линия. — Въпреки изкривяването гласът ѝ е нисък и хриплив, глас на страстен пушач.

— Предпочиташ да не използвам спешната линия?

— Ти толкова рядко използваш инструментите, които ти давам — казва жената, става и пристъпва напред, — по предназначение.

— Вярно, че това не е точно… спешно — казва Шара. — Просто исках да те информирам, че… че поех една задача в Баликов.

Жената в стъклото се усмихва. Въпреки зрялата си възраст тя е забележително красива. Черната ѝ коса пада на големи къдрици до раменете, един посребрял кичур на челото се спуска настрани. На нейните години повечето жени зарязват опитите си да поддържат хубава фигура, но тази жена е запазила почти всяка своя извивка, а извивките ѝ са много повече, отколкото Шара би могла да има някога. Ала чарът на леля Виня съвсем не се дължи само на красотата ѝ. Има нещо в очите ѝ, едновременно големи, раздалечени и наситено кафяви. Сякаш някъде на заден план леля Виня претака спомените си от дълъг живот, за какъвто повечето хора могат само да мечтаят.

— Не ще да е просто задача — казва Виня. — Повече прилича на дипломатическа мисия.

Шара въздъхва вътрешно.

— Как се сети?

— Заради самоличността, която си избрала. На Тивани — казва Виня. — От години я къташ. Забелязвам такива неща. Когато някой… как да се изразя, минава покрай масата със закуски и си скрива бисквитка-две в ръкава. А после името внезапно се активира, не кога да е, а в нощта, когато научаваме за бедния Ефрем… Има само едно обяснение, нали така?

„Направих грешка — мисли си Шара. — Не биваше да водя този разговор, когато съм толкова уморена.“