Град на стълби

— Така е, но аз и не искам да го вярват. Искам ги на нокти. Искам да се чудят дали наистина съм онова, за което се представям. — Отива до прозореца и плъзва поглед по омазаното с пушек нощно небе. — Когато бръкнеш с пръчка в гнездо на стършели, стършелите излизат и те погват, вярно, но поне можеш добре да ги огледаш.

— Ако наистина си искала просто да ги разръчкаш — казва той, — достатъчно би било да използваш истинското си име.

— Искам да ги разръчкам, да, но не искам да умра.

Зигруд се усмихва хищно и отново свежда поглед към парчето платно в ръцете си.

— Какво толкова гледаш? — пита тя.

Той обръща парчето към нея. Вижда се лицето на каджа, в профил, строгите му патрициански черти озарени от блясъка на оръжието.

Зигруд обръща парчето от картината към себе си и го повдига, така че малкото нарисувано лице на каджа да е на еднаква височина с лицето на Шара.

— Семейната прилика определено се забелязва — казва той.

— О, я млъкни — сопва се Шара. — И махни това, ако обичаш!

Зигруд се усмихва, навива платното на руло и го хвърля в кошчето до вратата.

— Добре — казва Шара. Изпива още една чаша чай и усеща как тялото ѝ реагира с въодушевление. — Е, да се хващаме на работа. Доведи ми Питри. — И добавя, по-меко: — Трябва да огледаме тялото.

В малкото помещение е горещо, няма вентилация, нито мебелировка. Разложението още не е започнало и поне миризмата им е спестена. Шара се взира в дребното тяло върху кушетката, единият крак — така малък и тънък — виси отстрани. „Все едно е легнал да подремне.“

Не вижда своя герой. Това не е прекрасният мъничък човек, когото познава. Вижда само подута разкървавена плът, която смътно напомня за човешко лице. Главата е прикачена към нещо много по-познато — тънкия като на птичка врат. Тя оглежда ленения костюм, изящните ръце с дълги пръсти, както и нелепите му шарени чорапи, разбира се… Но това не е Ефрем Пангуи. Не може да е той.

Докосва реверите на сакото му. Нарязани са като панделки.

— Какво се е случило с дрехите му?

Питри, Зигруд и пазачът, който охранява подземието, се навеждат да погледнат.

— Извинете? — казва пазачът. Посолството не разполага с морга, затова тленните останки на доктор Ефрем Пангуи са прибрани в мазето, върху някаква кушетка, като ценна плячка, която чака бюрократите да попълнят нужните документи, за да се прибере у дома. „Което отчасти е точно така“ — мисли си Шара.

— Вижте му дрехите — казва тя. — Всички шевове и подгъви са разпрани. Дори подгъвът на панталона. Всичко.

— И?

— Така ли получихте тялото? В това състояние?

Пазачът удостоява тялото с подозрителен поглед.

— Е, това определено не сме го направили ние.

— А градската полиция? Дали е тяхно дело?

— Може би. Съжалявам, мадам, но наистина не зная.

Шара мълчи. И преди е виждала това, разбира се, дори лично е изпълнявала процедурата няколко пъти — колкото повече дрехи носи човек, с джобове, подплата и подгъви, толкова повече са местата, които би могъл да използва за скривалище.

„Което повдига въпроса — мисли си тя — защо някой е сметнал, че един историк с дипломатическа мисия има нещо за криене.“

— Можете да си вървите — казва тя.

— Какво?

— Оставете ни.

— Ами… Вие сте в подземието, мадам. Не мога просто да ви оставя във…

Шара вдига глава да го погледне. Може да е от натрупалата се умора, или от скръбта, която пробива през маската ѝ, или от поколенията генералска кръв, която тече във вените ѝ, но така или иначе пазачът се покашля, почесва се по главата и изведнъж се сеща, че има да свърши нещо в коридора отвън.

Питри понечва да излезе след него, но Шара го спира.

— Не, Питри. Ти остани.

— Сигурна ли сте?

— Да. Предпочитам да присъства някой от посолството. — Поглежда към Зигруд. — Е, какво мислиш?

Зигруд се навежда над миниатюрното тяло. Оглежда черепа внимателно, като художник, който се опитва да разпознае фалшификат. Повдига едно парче кожа, скандализирайки Питри, и оглежда вдлъбнатините по костта отдолу.

— Инструмент — казва той. — Вероятно гаечен ключ. Нещо със зъбци.

— Сигурен ли си?

Той кимва.

— Значи нищо, което да ни насочи?

Зигруд вдига рамене. „Може би да, може би не.“

— Първият удар е бил отпред. — Сочи към място над лявата вежда на професора, където е била въпросната вежда, преди да размажат цялото му лице на каша. — Тук вдлъбнатините са дълбоки. На другите места… не толкова.

„Някакъв инструмент — мисли Шара. — Някакво оръжие. Всеки може да е направил това.“

Не сваля поглед от тялото. За втори път тази нощ си казва да не обръща внимание на орнаментите. Но това е съсипаният образ на нейния герой, ръцете му, вратът му, ризата, вратовръзката, как да отхвърли всички тези познати детайли като орнаменти?

„Чакай малко. Вратовръзка?“

— Питри… често ли виждаше професора по време на престоя му тук?

— Виждах го, да, но не бяхме приятели.

— Значи не знаеш — пита меко тя — дали междувременно не е започнал да носи вратовръзки?

— Вратовръзки? Не зная, мадам.

Шара посяга към вратовръзката. Раирана, в червено и кремаво, от качествена коприна. Северняшка мода, при това последна.