Град на стълби

— И какво е усещането, Питри? — пита Шара, макар да знае отговора. От години проучва този феномен.

— Ами като… не знам. Все едно гледаш в стъкло.

— В стъкло?

— Е, не точно в стъкло. Като в прозорец. И прозорецът гледа към място, което вече не е там. Трудно е да се обясни. Като го видите, сама ще разберете.

Историкът в нея води борба с инстинктите на агента. „Виж арковидните входове, имената на улиците, вдлъбнатините и нагънатите места по градските стени!“ — казва историкът. „Виж хората, виж как вървят, виж как поглеждат през рамо“ — казва агентът. Няма много хора по улиците и как иначе — отдавна е минало полунощ. Всички сгради ѝ се струват много малки. Когато колата прехвърля билото на възвишение, пред погледа ѝ се открива море от ниски постройки с плоски покриви, плъзнали чак до далечния край на стената. Не е свикнала с толкова еднообразен градски пейзаж.

„Имали са и по-величествени сгради — напомня си тя, — преди войната.“ Ала странната празнота и еднообразие я навеждат на друга мисъл. „Възможно ли е толкова много да е изчезнало изведнъж, за броени минути?“

— Сигурно вече го знаете — казва Питри, — но в кварталите около посолството винаги е добре да разполагаш с кола. Посолството се намира във… не е в най-добрата част на града. Казват, че когато сме се настанили тук, по-заможните и почтени граждани се преместили. Не искали да са близо до лукчетата.

— А, да — казва Шара. — Забравила бях, че тук ни наричат така. — „Лукчета“ заради щедрите количества лук от различни видове, които сейпурите слагат в храната си. Което не е съвсем точно, защото нормалните сейпури предпочитат чесън.

Хвърля поглед към Зигруд. Той гледа право напред — може би. Винаги е трудно да се каже какво е ангажирало вниманието му. Седи толкова неподвижно и изглежда толкова блажено безразличен към всичко наоколо, че човек неволно започва да го игнорира, все едно е статуя. Така или иначе, градът, изглежда, не му прави впечатление. Баликов е просто поредното събитие, което не представлява заплаха, нито изисква насилие, следователно не представлява интерес за него.

Шара се опитва да пести умствената си енергия за предстоящите няколко часа, които няма да са лесни. Опитва се най-вече да избегне една мисъл, която я измъчва от вчера, когато телеграфът в Аханаштан е изплюл съобщението в ръцете ѝ. Но не успява.

„О, бедничкият Ефрем. Как можа да ти се случи това?“

Кабинетът на ГД Труни е съвършена реплика на кабинетите на сейпурските големци, макар и малко прекалено натруфен — тук са и тежките дървени щори, и червеният килим с флорални мотиви, сините стени, инкрустираните с мъниста медни лампи над бюрото. Слонска папрат, характерна за Сейпур, цъфти край едната стена, нежните ѝ широки листа се разгъват ветрилообразно от мъхнатата основа като вълна в сивкавозелено; отдолу има малък съд с вода, загряван от миниатюрна свещичка, и издигащата се струйка пара осигурява на растението така необходимата му влага. Няма и следа, отбелязва си Шара, от официалната политика за сливането на културите, стремежа към взаимно опознаване, комуникация и пострегионално обединение, които са любимата дъвка на всички министерски комисии в Сейпур.

Ала незачитането на официалната държавна политика, личащо в обзавеждането на кабинета, бледнее несравнимо пред онова, което виси на стената зад бюрото.

Шара го зяпа вбесена и едновременно с това очарована по един почти перверзен начин. „Как е възможно да е толкова тъп?“

Труни влита в кабинета си с лице толкова скръбно, че все едно той е умрял, а не Ефрем.

— Културен посланик Тивани — казва той. Издава напред лявата си пета, повдига нагоре дясното си рамо и се сгъва в поклон по всички правила на етикета, че и отгоре. — За нас е чест, че сте тук, пък макар и при такива тъжни обстоятелства.

Първата мисъл на Шара е какво ли подготвително училище е завършил Труни в Сейпур. Прочела е досието му, преди да дойде тук, разбира се, и то само е потвърдило впечатлението ѝ, че плявата на влиятелните семейства твърде често бива изхвърляна в сейпурските посолства по света. „Смята, че и аз съм от такова семейство — напомня си тя, — и точно затова ми изнася представление.“

— За мен е чест да бъда тук.

— Колкото до нас, ние… — Труни вдига глава и чак сега забелязва Зигруд, който се е проснал на един стол в ъгъла и си пълни лениво лулата. — Ъхм. К-кой е този?

— Зигруд — казва Шара. — Моят секретар.

— Налага ли се да присъства?

— Зигруд ми помага във всичко, било то поверително или не.

Труни се взира в него.

— Той да не е глух или ням?

— Нито едното, нито другото — отговаря Шара.

— Е — казва Труни, попива с носна кърпичка челото си и идва на себе си. — Е, фактът, че министър Комейд изпраща толкова бързо хора да се погрижат за останките на добрия професор, показва колко високо са го ценили приживе. Цяла нощ ли пътувахте?

Шара кимва.