Читаем Град на стълби полностью

Но сега Питри си дава сметка, че наистина е задал глупав въпрос. Нидаин е намеквал, че този Тивани може да пътува като КП, а в действителност да е високопоставен таен агент, пратен да се внедри във вражеската територия и да се бори с местната съпротива. Питри си представя едър брадат мъж, коланът му натъпкан с експлозиви, стиснал лъскав нож между зъбите си, нож, който неведнъж е вкусвал кръв в сенките… Колкото повече мисли за това, толкова повече се засилват опасенията му за този Тивани. „Сигурно ще слезе от вагона като някой караконджул — мисли си той, — от очите му ще бълват пламъци, а от устата — черна отрова.“

От изток се чува громолене. Питри поглежда към градската стена и мъничкия отвор в ниското. Оттук отворът прилича на миша дупка, но в действителност е висок почти трийсет стъпки.

Тъмната малка дупка се изпълва със светлина. Ярък блясък, пронизително скърцане и влакът се появява.

Не е точно влак, а само очукан мръсен локомотив и малък пътнически вагон зад него. Прилича на миньорска вагонетка в рудодобивен район, от онези, с които миньорите пътуват между забоите. Категорично не подхожда на посланик, дори на културен посланик.

Влакът спира на перона. Питри притичва и застава пред вратите, изпъчил храбро гърди. Копчетата му закопчани ли са? Шалът му добре ли е? Излъскал ли си е еполетите? Не помни. Близва панически палеца си и започва да търка единия. Вратите се отварят с трясък и…

Червено. Не, не е червено, а бургундско. Много бургундско, все едно зад вратите на вагона има завеса. Но после завесата помръдва и Питри вижда, че в средата ѝ има бяла ивица копчета.

Не е завеса, а гърдите на човек с палто в бургундско червено. Най-едрият мъж, когото Питри е виждал, истински гигант.

Гигантът слиза от вагона. Краката му изтрещяват върху дъските на перона като воденични камъни. Питри отстъпва бързо назад да му направи място. Дългото червено палто на гиганта облизва върховете на исполински черни ботуши, ризата му е разкопчана на врата, шал не носи, вместо него на главата му има широкопола сива шапка, кривната по пиратски. Дясната му ръка е с мека сива ръкавица, лявата е гола, ако не се брои красива златна гривна, бижу, по-подходящо за жена. Висок е над два метра, гръдният му кош е огромен, но по снагата му няма и грам тлъстина — лицето му е изпито и гладно някак. Такова лице изобщо не подхожда на сейпурски посланик, мисли си потресеният Питри — кожата на мъжа е светла с множество розови белези, брадата и косата му са руси до бяло, а очите му — или по-скоро окото, защото от другото е останала само тъмна кухина, — е с цвят толкова светъл, че отива към промито сиво.

Мъжът е дрейлинг, северняк. Посланикът, колкото и невъзможно да изглежда това, е планински дивак, чужденец както за Сейпур, така и за Континента.

„Ако това е реакцията им на историята с професора — мисли си Питри, — значи нищо добро не ни чака.“

Гигантът го гледа с празен, пасивен поглед, сякаш се чуди дали си струва да стъпче сейпурския дребосък.

Питри се сгъва в недодялан поклон.

— Добре дошъл, посланик Тивани, в п-прекрасния град Баликов. Аз съм Питри Сатурашни. Добре ли пътувахте?

Мълчание.

Питри, все така наведен, вдига глава. Гигантът го гледа отвисоко, макар че едната му вежда се кривва леко сякаш в израз на сдържан смях, смесен с дълбоко презрение.

Някъде иззад гиганта се чува звук от прочистено гърло. Гигантът, без да каже и дума, било за поздрав, било за довиждане, тръгва към офиса на началник-гарата.

Питри гледа след него и се чеше по главата. Тихото покашляне се чува отново и той си дава сметка, че на вратата на вагона има и друг.

Дребна сейпурка, по-дребна от Питри дори, с тъмна кожа. Облечена е скромно — със синьо сако и роба, нищо особено, ако не броим сейпурската кройка, — и го гледа иззад очила с адски дебели стъкла. Над сакото носи светлосив шлифер, на главата си има синя шапка с малка периферия и хартиена орхидея, прикрепена към лентата. Има нещо особено в очите ѝ, мисли си Питри. Докато погледът на гиганта го е смутил с невероятната си, почти безжизнена неподвижност, погледът на жената е коренно различен — очите ѝ са големи, меки и тъмни, като дълбоки кладенци, в които плуват рояци рибки.

Жената се усмихва. Усмивката ѝ не е нито приятна, нито неприятна, прилича на хубава сребърна чиния, която се използва по специален повод, а после се излъсква и прибира в скрина.

— Благодаря ви, че сте дошли да ни посрещнете въпреки късния час — казва тя.

Питри мести поглед между нея и гиганта, който тъкмо се намъква в кабинката на носача въпреки неговите протести.

— По-посланик Тивани?

Тя кимва и слиза на перона.

Жена? Тивани е жена? Защо не са ги?…

О, проклети да са онези тъпаци от комотдела! Проклети да са клюките и лъжите им!

— Предполагам, че главен дипломат Труни — казва тя — е зает с последствията от убийството. Иначе би дошъл лично?

— Ъъ… — Питри не иска да признае, че е в течение с намеренията на ГД Труни толкова, колкото и с движението на звездите в небето.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза