Град на стълби

Носачът излиза от кабинката си и застава на ръба на перона. Хвърля поглед през рамо към Питри, който му кимва с усмивка. Носачът спира поглед върху шала на главата му и късата тъмна брада, после смръква два пъти — „надушвам лукче“, след което тръгва обратно към кабинката си, като току поглежда назад, сякаш да каже: „Знам, че си тук, затова не смей да задигнеш нещо.“ Сякаш има какво да се открадне на пустата жп гара.

„Те ни мразят“ — мисли си Питри. Не би могло да е другояче. За кратката си служба в посолството Питри се е примирил с това. „Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“

До неотдавна Питри е подценявал естеството на омразата им. Не я е разбирал, докато не е дошъл тук и не е видял празните места по стени и витрини, празните рамки и фасади, лишени от предишните си изображения, пана, релефи. Сега вижда как гражданите на Баликов се държат в определени часове на деня, сякаш знаят, че това са часовете, в които следва да отдадат почитание, но нямат право, затова просто се мотаят умърлушени. Неведнъж, разхождайки се из града, е попадал на задънени улички и отклонения, очевидно приютявали нещо преди — великолепна статуя, да речем, или пълен с тамян параклис, — и които сега стоят празни без друго великолепие освен улична лампа, скучна градинка или самотна пейка.

В Сейпур всички вярват, че Световните регулации са постигнали невиждан успех, че вече седемдесет и пет години ефективно озаптяват и коригират поведението и нравите на Континента. Но откакто е в Баликов, Питри все по-осезаемо усеща, че макар Регулациите да са постигнали някакъв повърхностен ефект — защото е вярно, че никой в Баликов не възхвалява, не споменава и не припознава Божественото в нито един негов аспект, публично поне, — в действителност те са се провалили.

Градът знае. Помни. Миналото е записано в костите му, макар сега миналото да говори с мълчания.

Питри потръпва в студа.

Не че предпочита да е в посолството, което още се гърчи в хаос след убийството на доктор Ефрем Пангуи. Телеграфите плюят хартия като пияници, които повръщат след няколко часа в кръчмата. Телефоните звънят неуморно. Секретарки търчат из канцелариите и разнасят документация.

А после една телеграма е смълчала всички.

КУЛПОС ТИВАНИ В БАЛИКОВ СТАНЦИЯ МОРОВ 03:00 КРАЙ ВТС512

От кода в края на текста е ясно, че телеграмата не идва от офиса на градския губернатор, а на областния, единственото място на Континента, което има пряка връзка със Сейпур. Затова секретарката на комуникационния отдел с ужас обявява, че не е изключено телеграмата да е препратена през Южното море директно от външното министерство.

Настава паническа дискусия кой трябва да посрещне този Тивани, защото очевидно го изпращат тук да въздаде бързо и страшно възмездие за смъртта на професора, славил се като един от най-умните и любими синове на Сейпур. Посланическата му мисия пък се слави като едно от най-великите научни начинания в историята. И бързо се взема решение, че Питри — който е млад, усмихнат и не присъства на дискусията — ще е най-подходящият човек за тази цел.

Другият код ги смущава обаче, онзи в началото на телеграмата. КУЛПОС — културен посланик. Защо им пращат такъв? Нима КП-тата не са най-низшата каста в министерството? Повечето са недорасли студентчета, често с нездравословен интерес към чуждите култура и история, нещо, на което сериозните сейпури гледат с отвращение. КП-тата обикновено служат за декорация на приеми и галавечери и много рядко за нещо друго. Така че защо им пращат най-обикновено КП да се оправя с една от най-големите дипломатически каши за последното десетилетие?

— Освен — зачудва се на глас Питри в посолството — ако появата му няма нищо общо с професора. Може да е съвпадение.

— О, има общо — казва Нидаин, асистент в комуникационния отдел на посолството. — Телеграмата пристигна само няколко часа след като ги уведомихме за случилото се. Затова го изпращат.

— Но защо КП? Със същия успех могат да пратят водопроводчик или арфистка.

— Освен — казва Нидаин — ако този Тивани не е културен посланик, а нещо съвсем друго.

— Казваш — казва Питри и бръква под шала да си почеше главата, — че телеграмата лъже?

Нидаин поклаща глава.

— О, Питри. Как изобщо са те назначили в министерството?

„Нидаин — мисли си Питри в студа, — колко те мразя само. Някой ден ще танцувам с красивата ти приятелка, тя ще се влюби до уши в мен, а ти ще ни хванеш как ти мачкаме чаршафите и калното ти сърце ще се скове в лед…“