Читаем Град на стълби полностью

Носачът излиза от кабинката си и застава на ръба на перона. Хвърля поглед през рамо към Питри, който му кимва с усмивка. Носачът спира поглед върху шала на главата му и късата тъмна брада, после смръква два пъти — „надушвам лукче“, след което тръгва обратно към кабинката си, като току поглежда назад, сякаш да каже: „Знам, че си тук, затова не смей да задигнеш нещо.“ Сякаш има какво да се открадне на пустата жп гара.

„Те ни мразят“ — мисли си Питри. Не би могло да е другояче. За кратката си служба в посолството Питри се е примирил с това. „Казваме им да забравят, но могат ли? Ние можем ли? Може ли някой?“

До неотдавна Питри е подценявал естеството на омразата им. Не я е разбирал, докато не е дошъл тук и не е видял празните места по стени и витрини, празните рамки и фасади, лишени от предишните си изображения, пана, релефи. Сега вижда как гражданите на Баликов се държат в определени часове на деня, сякаш знаят, че това са часовете, в които следва да отдадат почитание, но нямат право, затова просто се мотаят умърлушени. Неведнъж, разхождайки се из града, е попадал на задънени улички и отклонения, очевидно приютявали нещо преди — великолепна статуя, да речем, или пълен с тамян параклис, — и които сега стоят празни без друго великолепие освен улична лампа, скучна градинка или самотна пейка.

В Сейпур всички вярват, че Световните регулации са постигнали невиждан успех, че вече седемдесет и пет години ефективно озаптяват и коригират поведението и нравите на Континента. Но откакто е в Баликов, Питри все по-осезаемо усеща, че макар Регулациите да са постигнали някакъв повърхностен ефект — защото е вярно, че никой в Баликов не възхвалява, не споменава и не припознава Божественото в нито един негов аспект, публично поне, — в действителност те са се провалили.

Градът знае. Помни. Миналото е записано в костите му, макар сега миналото да говори с мълчания.

Питри потръпва в студа.

Не че предпочита да е в посолството, което още се гърчи в хаос след убийството на доктор Ефрем Пангуи. Телеграфите плюят хартия като пияници, които повръщат след няколко часа в кръчмата. Телефоните звънят неуморно. Секретарки търчат из канцелариите и разнасят документация.

А после една телеграма е смълчала всички.

КУЛПОС ТИВАНИ В БАЛИКОВ СТАНЦИЯ МОРОВ 03:00 КРАЙ ВТС512

От кода в края на текста е ясно, че телеграмата не идва от офиса на градския губернатор, а на областния, единственото място на Континента, което има пряка връзка със Сейпур. Затова секретарката на комуникационния отдел с ужас обявява, че не е изключено телеграмата да е препратена през Южното море директно от външното министерство.

Настава паническа дискусия кой трябва да посрещне този Тивани, защото очевидно го изпращат тук да въздаде бързо и страшно възмездие за смъртта на професора, славил се като един от най-умните и любими синове на Сейпур. Посланическата му мисия пък се слави като едно от най-великите научни начинания в историята. И бързо се взема решение, че Питри — който е млад, усмихнат и не присъства на дискусията — ще е най-подходящият човек за тази цел.

Другият код ги смущава обаче, онзи в началото на телеграмата. КУЛПОС — културен посланик. Защо им пращат такъв? Нима КП-тата не са най-низшата каста в министерството? Повечето са недорасли студентчета, често с нездравословен интерес към чуждите култура и история, нещо, на което сериозните сейпури гледат с отвращение. КП-тата обикновено служат за декорация на приеми и галавечери и много рядко за нещо друго. Така че защо им пращат най-обикновено КП да се оправя с една от най-големите дипломатически каши за последното десетилетие?

— Освен — зачудва се на глас Питри в посолството — ако появата му няма нищо общо с професора. Може да е съвпадение.

— О, има общо — казва Нидаин, асистент в комуникационния отдел на посолството. — Телеграмата пристигна само няколко часа след като ги уведомихме за случилото се. Затова го изпращат.

— Но защо КП? Със същия успех могат да пратят водопроводчик или арфистка.

— Освен — казва Нидаин — ако този Тивани не е културен посланик, а нещо съвсем друго.

— Казваш — казва Питри и бръква под шала да си почеше главата, — че телеграмата лъже?

Нидаин поклаща глава.

— О, Питри. Как изобщо са те назначили в министерството?

„Нидаин — мисли си Питри в студа, — колко те мразя само. Някой ден ще танцувам с красивата ти приятелка, тя ще се влюби до уши в мен, а ти ще ни хванеш как ти мачкаме чаршафите и калното ти сърце ще се скове в лед…“

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза