Град на стълби

Дори днес, след сериозни по обем проучвания и възстановяването на множество артефакти, все още не разполагаме с визуална концепция за това как са изглеждали. Всички статуи, картини, барелефи и стенописи ги представят или неясно, или по твърде различен начин. Колкан например бива изобразен ту като гладък камък под дърво, ту като планина на фона на ярко небе, ту като човек от глина, седнал на планински връх. И това несъответствие в изобразяването на Колкан изглежда незначително в сравнение с други изображения, които представят своите обекти като увиснали във въздуха безформени цветни петна, сякаш дете е бръснало с четка по белия лист. Например, ако решим да тълкуваме буквално древното изкуство на Континента, то Божеството Юков явно прилича на ято скорци.

Както често се случва в подобни проучвания, трудно е да се стигне до валидно заключение на базата на толкова различни и противоречиви доказателства. Неизменно стигаме до въпроса дали обектите на тези творби съзнателно са решили да приемат въпросните образи. Или средствата на конвенционалното изкуство не са били в състояние да предадат видяното.

Може би никой на Континента така и не е разбрал какво точно вижда. И сега, когато Божествата ги няма, вероятно никога няма да разберем как са изглеждали.

Времето смълчава всички и всичко. Боговете явно не правят изключение.

Природата на континенталното изкуство,

доктор Ефрем Пангуи

Тя гледа.

Гледа очуканите арки, килналите се гигантски куполи, кулите с ронеща се мазилка, лъкатушните улици. Гледа избелелите фризове по фасадите, закърпените и провиснали покриви на кулите, почернелите от сажди декоративни ниши над вратите, напуканите стъкла на прозорците. Гледа хората — ниски, дрипави, недохранени — как влачат крака под портици и портали, просяци в един град на чудеса. Очаквала е да види точно това, ала мрачното запустение все пак я вълнува, кара я да се пита как ли е изглеждал градът преди седемдесет, осемдесет, деветдесет години.

Баликов. Градът на стените. Най-свещеният връх. Престолът на света. Градът на стълбите.

Последното винаги я е озадачавало. Стени, върхове, престоли — все неща, с които е нормално да се фукаш. Но стълби? Защо стълби?

И сега Ашара — само Шара обикновено — най-после разбира. Стълбите водят навсякъде и никъде. Има стълби като планини, които се издигат внезапно от бордюрите и пълзят нагоре по хълмовете; има други, неравномерни някак, които се спускат на криволици като поточета; трети се появяват внезапно пред теб като водопади на река с бързеи и виждаш как само на метри от теб е зейнала пропаст…

Името явно е ново. Това със стълбите може да се е случило единствено след войната. Когато всичко… се е счупило.

„Значи така изглежда Примигването — мисли си тя. — Или по-скоро това е резултатът от него…“

Пита се накъде ли са водели стълбите преди войната. Не където водят сега, това поне е сигурно. Трудно ѝ е да повярва, че наистина е тук, че това наистина се случва.

Баликов. Свещеният град.

Гледа през прозореца на колата. Най-великият град на света доскоро, а сега най-опустошеното човешко поселище. И въпреки това хората не са го изоставили — Баликов си остава третият или четвъртият по население град на света, макар преди да е бил много по-голям. Защо остават тук? Какво задържа хората в този полуград, изтерзан, призрачен, студен?

— Болят ли ви очите? — пита Питри.

— Моля? — казва Шара.

— Очите. Когато дойдох тук за пръв път, очите ми постоянно се насълзяваха. Като погледнеш града, на някои места нещата не са точно… в ред. Прилошава ти, като ги гледаш. Чувал съм, че това се е случвало много по-често преди и все по-рядко напоследък.