— Какъв ужас. Чай! — виква внезапно и без никаква видима причина. — Чай!!! — Грабва едно звънче от бюрото си и започва да го тръска неистово, а когато не получава желания отклик, го удря с все сила в плота на бюрото. Момиче на не повече от петнайсетина години влиза в кабинета с гигантски поднос за чай. — Защо се забави толкова? — сопва му се той. — Имам
— Трябва да ги цивилизоваме. Хората, не чайките. — Засмива се. — Ще пийнете ли чай? Много е хубав, от най-добрия ни сирланг…
Шара клати глава. Истината е, че като пристрастен към кофеина човек, отчаяно се нуждае от чаша чай, но проклета да е, ако вземе и едно нещо от ГД Труни.
— Както искате. Но Баликов, както несъмнено сте чували, е съвсем различен. Тук има структури, които не са претърпели никаква промяна и не се поддават на нашето влияние. И нямам предвид само стените. Ето, преди три месеца градският губернатор трябваше лично да се намеси, за да не обесят някаква жена, задето се хванала с друг мъж — ще прощавате, че говоря за такива работи пред млада жена като вас, но… — задето се хванала с друг мъж, след като съпругът ѝ починал. При това въпросният съпруг, оказа се, бил покойник
Шара се усмихва и кимва.
— Напълно съм съгласна. — Полага сериозни усилия да не поглежда към картината, която виси на стената зад него. — Значи останките на доктор Пангуи са при вас?
— Какво? О, да — казва той, малко неясно, защото устата му е пълна с полусдъвкана бисквита. — Моля да ме извините… Да, да, тялото е при нас. Ужасно нещо. Трагедия.
— Бих искала да огледам тялото, преди да бъде транспортирано.
— Искате да видите
— Знам как е загинал.
— Знаете? Смъртта му е била ужасна.
„Моето момиче“ — мисли си Шара.
— Уведомиха ме как е станало. И въпреки това държа да направя оглед на тялото.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Ами… хм. — Удостоява я с най-дружелюбната си усмивка. — Нека ти дам един съвет, моето момиче. Преди години и аз попаднах в такава ситуация — млад КП, патриот, стремях се да следвам протоколите до точката и запетайката. Сещаш се, готов бях на всичко да си създам добра репутация. Едно ще ти кажа, можеш да се стараеш от тук до края на света, да излъчваш добросъвестност и прочие, но няма кой да те чуе. Никой не
Шара не е ядосана. Раздразнението ѝ отдавна е преляло в скрит смях. Докато се чуди как да му отговори, погледът ѝ се насочва отново към картината на стената.
Труни забелязва какво е привлякло вниманието ѝ.
— А. Явно и на теб ти харесва моята красавица. — Махва с широк жест към картината. — „Нощта на червените пясъци“ на Ришна. Една от най-великите патриотични творби. Не е оригиналът, за жалост, но копието е отлично. Отлично, наистина.
Макар Шара да е виждала репродукции много пъти — „Нощта на червените пясъци“ е доста популярна в училищата и кметствата на Сейпур, — в картината има нещо, което упорито я смущава. Картината представлява нощна батална сцена в пясъчна пустиня. На най-близката дюна стои малка окъсана войска от сейпури и гледа към огромна армия от бронирани мечоносци в далечината. Бронята на враговете е тежка и блестяща, покрива всеки сантиметър от телата им; шлемовете са оформени като пищящи демони; мечовете им са исполински, по два метра дълги, и студен огън облизва остриетата им. Очевидно е, че тези страховити мъже от стомана ще размажат бедните окъсани сейпури. Ала мечоносците изглеждат безмълвни, шокирани — взират се в един самотен сейпурец, застанал на висока дюна зад войската си, смел и великолепен с развятото си от вятъра палто, явно е генералът на тази опърпана армия. Той държи странно оръжие, нещо като дълга и тънка пушка, деликатна като водно конче, от дулото ѝ излиза топка пламък, която минава над главите на войниците му, над вражеската армия и поразява…
Нещо. Човек може би — гигантска сенчеста фигура. Трудно е да се различат детайли, или пък художникът не е бил сигурен как изглежда фигурата.