Читаем Град на стълби полностью

— Какъв ужас. Чай! — виква внезапно и без никаква видима причина. — Чай!!! — Грабва едно звънче от бюрото си и започва да го тръска неистово, а когато не получава желания отклик, го удря с все сила в плота на бюрото. Момиче на не повече от петнайсетина години влиза в кабинета с гигантски поднос за чай. — Защо се забави толкова? — сопва му се той. — Имам гост. — Момичето свежда очи, а Труни се обръща отново към Шара, все едно са сами в стаята: — Разбрах, че новината ви е заварила в Аханаштан? Ужасен град, поне според мен. Чайките там са обучени крадци, а хората следват примера им. — Махва с пръсти на момичето да излезе и то се оттегля с нисък поклон.

— Трябва да ги цивилизоваме. Хората, не чайките. — Засмива се. — Ще пийнете ли чай? Много е хубав, от най-добрия ни сирланг…

Шара клати глава. Истината е, че като пристрастен към кофеина човек, отчаяно се нуждае от чаша чай, но проклета да е, ако вземе и едно нещо от ГД Труни.

— Както искате. Но Баликов, както несъмнено сте чували, е съвсем различен. Тук има структури, които не са претърпели никаква промяна и не се поддават на нашето влияние. И нямам предвид само стените. Ето, преди три месеца градският губернатор трябваше лично да се намеси, за да не обесят някаква жена, задето се хванала с друг мъж — ще прощавате, че говоря за такива работи пред млада жена като вас, но… — задето се хванала с друг мъж, след като съпругът ѝ починал. При това въпросният съпруг, оказа се, бил покойник от години! Градските старейшини изобщо не ме слушат, разбира се, но Малагеш… — Не довършва. — Странно, нали, че градът, пострадал най-тежко от миналото, сега най-силно се съпротивлява срещу реформите.

Шара се усмихва и кимва.

— Напълно съм съгласна. — Полага сериозни усилия да не поглежда към картината, която виси на стената зад него. — Значи останките на доктор Пангуи са при вас?

— Какво? О, да — казва той, малко неясно, защото устата му е пълна с полусдъвкана бисквита. — Моля да ме извините… Да, да, тялото е при нас. Ужасно нещо. Трагедия.

— Бих искала да огледам тялото, преди да бъде транспортирано.

— Искате да видите останките? Те не са… Съжалявам, но човекът не е за гледане.

— Знам как е загинал.

— Знаете? Смъртта му е била ужасна. Ужасна. По-добре си спести гледката, моето момиче.

„Моето момиче“ — мисли си Шара.

— Уведомиха ме как е станало. И въпреки това държа да направя оглед на тялото.

— Сигурна ли си?

— Да.

— Ами… хм. — Удостоява я с най-дружелюбната си усмивка. — Нека ти дам един съвет, моето момиче. Преди години и аз попаднах в такава ситуация — млад КП, патриот, стремях се да следвам протоколите до точката и запетайката. Сещаш се, готов бях на всичко да си създам добра репутация. Едно ще ти кажа, можеш да се стараеш от тук до края на света, да излъчваш добросъвестност и прочие, но няма кой да те чуе. Никой не слуша. Министерството не обръща никакво внимание на културните посланици. Приеми го като задължително военно обучение — търпиш, докато обучението свърши, и се махаш. Не си давай зор. Забавлявай се. Сигурен съм, че много скоро ще изпратят някой друг да се заеме сериозно с проблема.

Шара не е ядосана. Раздразнението ѝ отдавна е преляло в скрит смях. Докато се чуди как да му отговори, погледът ѝ се насочва отново към картината на стената.

Труни забелязва какво е привлякло вниманието ѝ.

— А. Явно и на теб ти харесва моята красавица. — Махва с широк жест към картината. — „Нощта на червените пясъци“ на Ришна. Една от най-великите патриотични творби. Не е оригиналът, за жалост, но копието е отлично. Отлично, наистина.

Макар Шара да е виждала репродукции много пъти — „Нощта на червените пясъци“ е доста популярна в училищата и кметствата на Сейпур, — в картината има нещо, което упорито я смущава. Картината представлява нощна батална сцена в пясъчна пустиня. На най-близката дюна стои малка окъсана войска от сейпури и гледа към огромна армия от бронирани мечоносци в далечината. Бронята на враговете е тежка и блестяща, покрива всеки сантиметър от телата им; шлемовете са оформени като пищящи демони; мечовете им са исполински, по два метра дълги, и студен огън облизва остриетата им. Очевидно е, че тези страховити мъже от стомана ще размажат бедните окъсани сейпури. Ала мечоносците изглеждат безмълвни, шокирани — взират се в един самотен сейпурец, застанал на висока дюна зад войската си, смел и великолепен с развятото си от вятъра палто, явно е генералът на тази опърпана армия. Той държи странно оръжие, нещо като дълга и тънка пушка, деликатна като водно конче, от дулото ѝ излиза топка пламък, която минава над главите на войниците му, над вражеската армия и поразява…

Нещо. Човек може би — гигантска сенчеста фигура. Трудно е да се различат детайли, или пък художникът не е бил сигурен как изглежда фигурата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза