Читаем Град на стълби полностью

Шара се взира в сейпурския генерал. Знае, че картината е исторически неточна — в Нощта на червените пясъци каджът не е бил зад, а пред армията си и не е произвел лично фаталния изстрел, дори не е бил близо до оръжието. Някои историци отдават това на смелостта му като водач, други твърдят, че каджът, който дотогава не бил тествал експерименталното си оръжие в такъв мащаб и не знаел дали ще се окаже успех или провал, предпочел да е далеч от него, в случай че вярно се окаже второто. Но без значение къде е стоял, онзи фатален изстрел е бил мигът, когато е започнало всичко.

„Дотук с любезностите.“

— В този кабинет ли се срещате с градските старейшини, посланик? — пита Шара.

— Хм? О, да. Разбира се.

— И те никога ли не са… коментирали тази картина?

— Не помня такова нещо. Е, понякога я зяпат, вярно, губят ума и дума. Великолепна творба, както вече казах.

Шара се усмихва.

— Главен дипломат Труни, знаете ли с каква цел дойде в този град професорът?

— Мм? Знам, разбира се. Голям шум се вдигна. Ровеше се в старите им музеи, четеше архивите им… Куп писма получих по този повод. Някои от тях още са тук. — Отваря чекмедже, пълно с папки.

— И знаете, че мисията му беше одобрена лично от външния министър Виня Комейд?

— Да?

— Тогава разбирате, че кончината му не попада в юрисдикцията нито на посолството, нито на градския губернатор, нито на областния губернатор, а на самото външно министерство?

Очите на Труни — с цвят на птичи курешки — примигват, докато той се ориентира в йерархията.

— Смятам, че… в това има някаква логика…

— Може би не знаете обаче — казва Шара, — че титлата културен посланик ми е дадена формално.

Мустакът му потрепва. Труни поглежда към Зигруд, сякаш за потвърждение, но Зигруд седи кротко, преплел пръсти в скута си.

— Формално?

— Да. Защото макар вие очевидно да смятате, че и появата ми в Баликов е формалност, редно е да знаете, че съм тук по други причини. — Бърка в джоба на робата си, вади кожена значка с формата на щит и я плъзга по плота на бюрото към него, така че Труни да види семплия герб на Сейпур в средата и надписа под него — МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ.

Минават няколко секунди, докато Труни осмисли новата информация. Успява да измънка:

— Ка… Хм.

— Точно така — казва Шара. — Вече не сте най-старшият представител на министерството в това посолство. — Пресяга се, взима звънчето и го разклаща. Момичето с чая влиза и ококорва очи, когато към него се обръща Шара, а не главният дипломат: — Моля те, доведи някой от поддръжката да свали тази картина.

Труни буквално се запенва.

— Какво! Как така да…

— Така — казва Шара. — За да изглежда този кабинет като работно място на отговорен сейпурски представител. Няма да е лесно, но като за начало ще сваля тази картина, която представя в романтична светлина повратната точка, отвъд която историята на Континента се превръща в кръвопролитие.

— Да бе! Това е велико събитие за нашия народ, госпожице…

— Да, за нашия народ. Не за техния. Ако трябва да гадая, господин Труни, бих казала, че причината старейшините на Баликов да не ви слушат и да не ви уважават, и причината кариерата ви да е в застой вече пет години, е, че сте окачили в кабинета си картина, която несъмнено обижда и вбесява същите онези хора, с които сте изпратен да работите! Зигруд! — Гигантът става. — Тъй като хората от поддръжката явно реагират твърде бавно, когато нареждането не е издадено лично от ГД Труни, моля те, свали картината и я строши на коляно. Колкото до вас, господин Труни, моля, седнете. Трябва да обсъдим условията по оттеглянето ви.



Малко по-късно, след като е разкарала сащисания Труни, Шара се връща при бюрото, налива си щедра доза чай и го изпива на екс. Доволна е, че картината я няма, колкото и непатриотично да изглежда това чувство. Колкото по-дълго работи за министерството, толкова повече я дразнят тези прояви на войнстващ шовинизъм.

Поглежда към Зигруд, който седи в ъгъла, вдигнал крака на бюрото, и държи парче от разкъсаното платно.

— Е? — казва тя. — Прекалих ли?

Той вдига поглед: „А ти как мислиш?“

— Добре — казва Шара. — Радвам се да го чуя. Беше ми доста приятно, в интерес на истината.

Зигруд се изкашля и казва с глас от кал и дим, с акцент, гъст като асфалт:

— Коя е Шара Тивани?

— Незначително КП, преди около шест години е била прехвърлена в Юкоштан. Загинала при инцидент с лодка, но била забележително добра в попълването на всякакви формуляри — навсякъде разполагат с доклади за работата ѝ. Когато дойде ред да я заличат от ведомостта, реших да отложа временно процедурата и лично да използвам самоличността ѝ.

— Защото първите ви имена са еднакви?

— Може би. Но си приличаме и по друго. Нима не съм досущ дребен бюрократ, незабележима и безцветна бурмичка в машината?

Зигруд се подсмихва.

— Да де, но никой няма да ти повярва, че си обикновен културен посланик. Та ти току-що уволни Труни.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза