Град на стълби

— Професорът, когото аз познавах — казва тя, — предпочиташе шалове, винаги. Стил, запазен за академичните среди. Шалове, обикновено в оранжево, червено или розово. Училищни цветове. Не помня някога да е носил вратовръзка. Ти какво знаеш за вратовръзките, Питри?

— Достатъчно, струва ми се. Тук много се носят.

— Да. А в Сейпур никой не носи вратовръзка. Тази е с необичайно добра изработка, нали? — Обръща вратовръзката да му покаже. — Платът е много мек и… тънък?

— Ами… Да?

Без да сваля очи от вратовръзката, тя протяга ръка към Зигруд.

— Нож, ако обичаш.

В ръката на гиганта моментално се появява малко парче лъскав метал, нещо като скалпел. Шара го взима, побутва очилата на носа си и се навежда над тялото. Слаба миризма на разложение я лъхва изпод ризата. Шара се опитва да не ѝ обръща внимание, да я отмине като поредния орнамент.

Вглежда се в бялата коприна. „Не, той не би го направил с бяло — мисли си. — Би било твърде забележимо…“

Забелязва линия от невероятно тънки червени конци напряко на тъканта. Срязва ги със скалпела. Нишките оформят мъничък прозорец към вътрешността на вратовръзката, нещо като джоб.

Вътре има ивица бял плат. Различен е от плата на вратовръзката. Шара го измъква и го вдига към светлината.

Нещо е написано с въглен от едната страна на ивицата — нещо като код.

— Никога не биха се сетили да потърсят във вратовръзката — казва тя тихо. — Не и в една толкова хубава вратовръзка. Не биха очаквали подобно нещо от сейпурец, нали така? И той го е знаел.

Питри се взира в изкормената вратовръзка.

— Къде е научил този номер?

Шара връща скалпела на Зигруд и казва:

— Това е един наистина много добър въпрос.

Зората се промъква през прозореца на кабинета, пълзи по празното бюро и килима, надупчен от отпечатъците на изнесената по нейна заповед мебелировка. Тя застава до прозореца. Толкова е странно — градските стени би трябвало да хвърлят сянка, освен ако слънцето не пече право отгоре, ала ето че светлият му диск се вижда току над хоризонта, макар и замъглен донякъде от странната прозирност на стената…

„Как му беше името — мисли си тя, — на онзи човек, който беше писал по въпроса?“ Щрака с пръсти в опит да си спомни.

— Вочек — казва накрая. — Антон Вочек. Точно така. — Преподавател в университета на Баликов. Според неговата теория, датираща отпреди няколко десетки години, фактът, че Чудото на стените — едно от най-старите и най-прочутите чудеса на Баликов — все още функционира, е доказателство, че поне едно, ако не и няколко от оригиналните Божества, все още съществува под някаква форма. Естествено, след подобно открито нарушение на СР Вочек е изчезнал незабавно, но истината е, че населението на Континента така и не е приело теорията му присърце — защото ако Божествата наистина все още съществуват, къде са и защо не помагат на своя народ?

„Това е проблемът с чудесата — казал ѝ е веднъж Ефрем. — Хората ги възприемат буквално. Като ще е чудо, чудо да е.“

Тя има чувството, че е говорила с него едва вчера, а в действителност от последния им разговор е минало повече от година…

Когато Ефрем Пангуи пристигна на Континента, Шара му показа най-основното в занаята — простички неща като това как да се изтегли по спешност от вражеска територия, как да се отърве от опашка, как да се ориентира в сложния лабиринт на местната власт, както и — макар че едва ли би стигнал чак дотам — как да създаде и поддържа явки, безопасни места, където агент и информатор да се срещат или да си предават информация. В голямата си част това обучение беше предпазна мярка, защото за един сейпурец безопасни места на Континента не съществуват. В качеството си на най-опитния оперативен агент на територията на Континента Шара беше абсурдно свръхквалифицирана за такава задача, която всеки редови агент би отписал като досадна и тривиална, но тя бе драпала със зъби и нокти да я получи, защото в нейните очи Ефрем Пангуи беше най-достойният за уважение и подражание сейпурец, реформатор, лектор, всепризнат познавач на историята. Именно той без чужда помощ беше променил представата на Сейпур за собственото му минало, именно той беше възродил сейпурската правосъдна система, пак той беше изтръгнал училищата от ръцете на богатите и беше направил образованието достъпно за всички, дори за децата от най-бедните квартали… Не беше за вярване, че този велик човек седи срещу нея на една маса в Аханаштан и кима търпеливо, докато тя обяснява — с надеждата, че не прилича твърде много на ученичка, прехласната по учителя си, — че когато баликовски граничар ти иска документите, всъщност иска банкноти от по двайсет дрекела. Сюрреалистично преживяване, да, но се нареждаше сред най-ценните спомени на Шара.

А после тя го отпрати, като се чудеше дали ще се видят някога пак. И ето, година по-късно, вчера, на бюрото ѝ се появи телеграма, в която пишеше, че същият този човек е намерен мъртъв, и не просто мъртъв, а убит. И сякаш не ѝ стигаше този шок, току-що беше открила тайно съобщение, зашито в дрехите му, трик, на който не го беше учила тя…