Читаем Град на стълби полностью

— Вие… вие позволявате на онзи човек — Ярослав сочи с пръст празния стол на доктор Ефрем Пангуи — да дойде в страната ни и да чете историческите ни архиви, народния ни фолклор, легендите ни, все неща, за които ние не знаем нищо! Които не ни е било позволено да научим!

Малагеш примижава. Наясно е, че рано или късно ще се стигне до това.

Малагеш отлично съзнава, че в исторически план глобалната хегемония на Сейпур е в младенческата си възраст. Стотици години преди Великата война Сейпур е бил колония на Континента, колония, създадена от континенталните Божества, разбира се, и в Баликов малцина са забравили това — защо иначе градските старейшини биха наричали настоящото управление „господарите, които слугуват на слугите“? Само помежду си, разбира се.

С други думи, външното министерство е допуснало непростимо глупава грешка, когато си е затворило очите за съществуващото напрежение и е позволило на уважавания доктор Пангуи да дойде тук, в Баликов, и да проучва на воля историята на Континента — архиви, до които самите континентали нямат право да се докосват. Малагеш е предупредила министерството, че решението ще породи хаос в Баликов, и точно както е предрекла, престоят на доктор Пангуи в столицата не се оказва планираната мисия за мир и взаимно опознаване, а тъкмо напротив — в резултат Малагеш трябва да се справя с протести, заплахи, а веднъж дори и с нападение, когато някой е хвърлил камък по доктор Пангуи, но вместо него е уцелил полицай по брадичката.

— Този човек — казва Ярослав, като все още сочи празния стол, — е обида за Баликов и за целия Континент! Този човек е… той е олицетворение на презрението, с което Сейпур се отнася към Континента.

— Е, хайде сега — казва Труни, — това вече е малко прекалено, не мислите ли?

— Позволявате му да чете неща, които никой друг няма право да чете! — казва Ярослав. — Позволявате му да чете неща, писани от нашите бащи и дядовци!

— Позволява му го външното министерство — казва Джиндаш. — Поканен е тук като един вид посланик на мира. А и това няма нищо общо с вашия про…

— Само защото сте спечелили войната, не означава, че можете да правите каквото си искате! — казва Ярослав. — А само защото ние сме я загубили, не значи, че трябва да ни лишите от всичко, което ценим!

— Браво, Василий, кажи им го в очите! — крещи някой от дъното на залата.

Малагеш удря с чукчето си. Залата се смълчава моментално.

— Правилно ли разбирам, господин Ярослав — казва тя уморено, — че сте приключили с възражението си?

— Аз… аз не признавам легитимността на този съд! — казва прегракнало Ярослав.

— Ще го вземем предвид. Главен дипломат Труни, присъдата ви?

— О, виновен — казва Труни. — Много виновен. В най-висша степен виновен.

Всички в залата гледат Малагеш. Ярослав клати глава и оформя с устни беззвучно „не“.

„Човек убивам за една цигара“ — мисли си Малагеш.

— Господин Ярослав — казва тя, — ако се бяхте съгласили на извънсъдебно споразумение след като обвинението ви бе предявено, глобата ви щеше да е много по-малка. Вместо това и въпреки препоръката на този съд — и въпреки моя личен съвет, — вие решихте делото да влезе в съдебна фаза. Вярвам, разбирате, че доказателствата срещу вас, представени от прокурор Джиндаш, са силно уличаващи. Както отбеляза прокурор Джиндаш, тук ние не си говорим за история, а просто работим с нейните резултати. Затова аз със съжаление съм принудена да…

Вратата на съдебната зала се отваря с трясък. Седемдесет и две глави се обръщат натам.

На прага стои дребен сейпурски чиновник, видимо притеснен и нервен. Малагеш го познава — Питри някой си, от посолството, един от лакеите на Труни.

Питри преглъща и тръгва с бърза крачка по пътеката към съдебната банка.

— Да? — казва Малагеш. — Има ли причина за това нахлуване?

Питри протяга ръка, държи някакъв лист. Малагеш го взема, разгъва го и прочита:

ТЯЛОТО НА ЕФРЕМ ПАНГУИ Е НАМЕРЕНО В КАБИНЕТА МУ В УНИВЕРСИТЕТА НА БАЛИКОВ. ВЕРОЯТНО СЕ КАСАЕ ЗА УБИЙСТВО.

Малагеш вдига глава и осъзнава, че всички в залата я гледат.

„Този тъп процес — мисли си тя — сега е дори по-маловажен отпреди.“

Изкашля се.

— Господин Ярослав… В светлината на последните събития съм принудена да преосмисля приоритета на вашия процес.

Джиндаш и Труни казват едновременно:

— Какво?

Ярослав смръщва вежди.

— Какво?

— Бихте ли казали, господин Ярослав, че сте си взели поука? — пита Малагеш.

Двама континентали се промъкват през вратата на съдебната зала. Откриват свои приятели сред множеството, шепнат им нещо. След броени секунди мълвата плъзва. „Убит?“ — надига глас някой сред публиката.

— Поука? — повтаря Ярослав с вдигнати вежди.

— Ще бъда съвсем ясна, господин Ярослав — казва Малагеш. — Питам ви дали и занапред ще проявите глупостта да окачите на вратата си символ, който откровено се свързва с Божество, с надежда да подпомогнете бизнеса си?

— Какви ги вършиш? — казва Джиндаш. Малагеш му подава листа. Той му хвърля един поглед и пребледнява. — О, не… О, морето да не дава…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза