Град на стълби

— … пребит до смърт! — чува се откъм публиката.

„Сигурно вече целият град знае“ — мисли си Малагеш.

— Аз… Не — казва Ярослав. — Не, аз бих… Не бих?

Труни също е прочел бележката. Ахва и зяпва празния стол на доктор Пангуи, сякаш очаква да види там мъртвото му тяло.

— Правилен отговор — казва Малагеш и удря с чукчето. — В такъв случай и с властта си в тази съдебна зала, аз няма да се съобразя с мнението на почитаемия главен дипломат Труни и отхвърлям иска срещу вас. Свободен сте да напуснете залата.

— Свободен? Сериозно? — казва Ярослав.

— Да — казва Малагеш. — И ви съветвам да се възползвате от този факт, като напуснете залата по най-бързия начин.

В залата вече цари хаос, хората се надвикват. Някой крещи:

— Мъртъв е! Наистина е мъртъв! Победа! По-бе-да!!!

Джиндаш се смъква на стола си, сякаш гръбнакът му внезапно е омекнал.

— Какво ще правим? — пита Труни.

Откъм тълпата се чува вик:

— Не. Не! Кого ли ще пратят сега?

— Хич не ми пука кого ще пратят! — отвръща друг.

— Не виждате ли? — крещи първият глас. — Сега ще ни окупират наново, ще ни накажат! Ще пратят някой още по-лош!

Малагеш оставя чукчето настрана и най-после пали пурета.

„Как го правят? — чуди се Питри. — Как е възможно жителите на Баликов да стоят близо до стените или да живеят в съседство, да надникват през щорите и завесите на прозорците си и да се чувстват дори в минимална степен нормални?“ Опитва се да гледа другаде — поглежда си часовника, който изостава с пет минути, макар редовно да го сверява; оглежда ноктите на ръцете си, които са си добре, ако не броим кутрето, чийто нокът дере и го дразни; поглежда дори към носача на жп гарата, който не спира да го зяпа изпод вежди. Уви, накрая се предава пред изкушението и хвърля поглед наляво, на изток, към стената.

Не размерът ѝ го притеснява, макар нормално размерът ѝ да го притеснява сериозно. Има нещо друго, по-неуловимо — опита ли се да обхване с поглед безкрайната ѝ дължина, окото му много бързо се разсейва и на Питри му става все по-трудно да види стената. Вместо нея вижда далечни хълмове и звезди, трепет на клони под ласката на вятъра — намеци за нощния пейзаж от другата ѝ страна, сякаш стената е прозрачна като мътно стъкло. Вместо да види върха на стената, Питри вижда само нощното небе и плоското ведро лице на луната. Ала понечи ли да плъзне поглед по протежение на стената, да види широката ѝ дъга, стената бавно се материализира отвъд къщите и паянтовите постройки на стотина метра от него, градските светлини се отразяват в гладката ѝ повърхност.

„Но ако бях от другата им страна — мисли си той, — ако вървях покрай стената, щях да видя само бял камък.“ Слаба утеха. Създанията, сътворили тази стена, са искали да защитят жителите на Баликов, без да ги лишат от гледката на изгревите и залезите. Но като всяко чудо, дори най-ненатрапчивото, и това смущава дълбоко всеки сейпурец.

Поглежда отново часовника си и прави сметка. Закъснява ли влакът? И могат ли изобщо да закъсняват влакове, които не се движат по разписание? Или си имат свое? Може би машинистът му изобщо не е бил уведомен, че в телеграмата изрично се посочва „03:00“, и няма представа, че високопоставени представители на властта приемат тази тайна среща много сериозно. Или пък на никого не му пука, че посрещачът зъзне от студ и глад, че стените го изнервят и се чувства сериозно застрашен от втренчения млечносин поглед на носача.

Питри въздъхва. Ако сега умре и в последния си миг види живота си като на лента, филмът ще е доста скучен. Смятал е, че назначението в сейпурско посолство ще е нещо интересно и екзотично, ще го отведе в нови и екзотични земи (сред нови и екзотични жени), но досега работата му се състои предимно в чакане. Като асистент в администрацията на посолството, Питри се е научил да чака нови и безинтересни неща по нови и безинтересни начини, овладял е до съвършенство изкуството да гледа как минутната стрелка бавно изяжда часовете. Стигнал е до извода, че предназначението на асистентите е да поемат всички смъртоносно незначителни и скучни дреболии, които изпълват деня на по-висшите бюрократи.

Поглежда си часовника. Двайсетина минути може би. Дъхът му се къдри в студа. „Морето да ми е на помощ. Каква ужасна работа е моята!“

Сигурно би могъл да си потърси друга, разсъждава Питри. Всъщност тук има много възможности за един сейпурец — Континентът е разделен на четири области, всяка със свой областен губернатор; под тях са градските губернатори, които управляват големите метрополиси; следващи в йерархията са посолствата, които отговарят за… е, откровено казано, Питри така и не е установил за какво точно отговарят посолствата. Неща във връзка с културата, която явно обхваща много широко поле на действие и контакти.