Читаем Град на стълби полностью

В някаква степен — съвсем нищожна — Малагеш може да разбере липсата на интерес, която демонстрират Труни и Джиндаш. Континентът е потънал упорито и безвъзвратно в своя провинциализъм и изостаналост, дотолкова, че понякога човек забравя многобройните основателни причини, поради които Сейпур си прави труда да окупира един толкова западнал народ. („Макар че можем ли наистина да се наричаме окупатори — мисли си Малагеш, — щом сме тук вече близо седемдесет и пет години? И кога ще се превърнем в жители?“) Ако сега Малагеш предложи пари на всички присъстващи в залата и им каже: „Ето, вземете ги и си купете лекарства и прясна вода“, континенталите най-вероятно биха ѝ се изплюли в шепата, вместо да приемат и един червен цент от нея.

Малагеш разбира защо ги мразят толкова. Сега може и да изглеждат като последните просяци, но същите тези хора до не много отдавна са били най-силните и опасни човешки същества. „Факт, който те не са забравили, разбира се — мисли си Малагеш, уловила пълния с ненавист поглед на един мъж в залата. — И точно затова ни мразят толкова…“

Ярослав видимо събира кураж да продължи.

„Ей сега ще го каже“ — мисли си Малагеш.

— Никога не съм имал намерението — изрича ясно той — табелата ми да препраща по какъвто и да било начин към някаква Божественост, към който и да било бог, нито да има някаква връзка с небесното!

Шепот изпълва съдебната зала като жужене. Малагеш и останалите сейпури на съдийската банка не са впечатлени от драматичното изявление на Ярослав.

— Чудя се откъде знаят — измърморва Джиндаш, — че това неизбежно се случва на всеки процес, свързан със Световните регулации.

— Тихо — прошепва Малагеш.

Това публично нарушение на закона дава кураж на Ярослав.

— Да, аз… аз никога не съм възнамерявал да показвам вярност към което и да било Божество! Не знам нищо за Божествата, какво са били или кои са били…

На Малагеш ѝ иде да завърти очи, но се сдържа. Всеки континентал знае нещо за Божествата; да твърдиш противното е като да твърдиш, че не знаеш дали дъждът е мокър.

— … следователно не бих могъл да знам, че табелата, която поставих пред своята шапкарница, злополучно и напълно случайно наподобява знака на Божество!

Пауза. Малагеш вдига поглед, осъзнала, че Ярослав е спрял да говори.

— Приключихте ли, господин Ярослав? — пита тя.

Ярослав се колебае.

— Да? Да, да, мисля, че да.

— Благодаря. Можете да се върнете на мястото си.

Прокурор Джиндаш става, излиза напред и вади голяма снимка на рисувана табелка с надпис „Шапките на Ярослав“. Под надписа е нарисувана възголяма емблема — права линия, завършваща със завъртулка в единия край, леко променена, за да напомня периферията на шапка.

Джиндаш се извръща към публиката.

— Това ли е вашата табела, господин Ярослав? — Джиндаш произнася името му неправилно. Малагеш не може да прецени дали е нарочно. Имената на континенталите гъмжат от „–слави“, „–илии“, „–алии“ и какво ли още не до такава степен, че запознанствата се превръщат във високорисково начинание за всеки, който не е живял тук поне десетина години. Малагеш няма този проблем, но тя живее тук отдавна.

— Д-да — отговаря Ярослав.

— Благодаря. — Джиндаш размахва снимката да я видят от съдийската банка, от залата, отвсякъде. — Моля съдът да отбележи, че господин Ярослав потвърждава, че този знак, да, този знак, е негов.

Главен дипломат Труни кима, сякаш е получил прозрение свише. Множеството от континентали се разшумява неспокойно. Джиндаш тръгва към куфарчето си като фокусник, който се кани да представи най-зрелищния си номер за вечерта — „Как можаха да пратят в Баликов точно това надуто малко лайно“, мисли си Малагеш, — и вади оттам голямо изображение на подобен символ: права линия със завъртулка в края. Символът наподобява сплетени лиани, при завъртулката има миниатюрни листа.

Съзряла символа, тълпата ахва. Неколцина понечват да направят свещените знаци, но се спират, спомнили си къде са. Ярослав пристъпва от крак на крак.

Труни изсумтява гръмогласно.

— Нищичко не знаел за Божествата, моля ви се!…

— Ако уважаваният доктор Ефрем Пангуи беше тук — Джиндаш сочи празния стол до Труни, — той без съмнение би определил това като свещения знак на Божеството… простете, на покойното Божество…

Тълпата става все по-гневна, усеща се във въздуха. Малагеш си отбелязва да възнагради арогантността на Джиндаш с преместване — на място студено, негостоприемно и пълно с плъхове.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза