Град на стълби

За нейна изненада той не беше сейпурец, а континентал — висок слаб и блед младеж със светлорижа коса и сини очи.

— Готов съм с хода си — каза противникът на Шара.

— Шшш — изшътка му Шара, загледана в момчето.

— Какво? — сопна се противникът ѝ.

— О, добре де — каза Шара и направи два хода, които най-вероятно щяха да му видят сметката още в следващия рунд. После отново се загледа в континентала.

Не беше необичайно богати семейства от Континента да изпращат децата си в Сейпур, за да получат образование. Така де, понастоящем Сейпур беше най-богатата нация на света, а Континентът все още бе твърде опасен. Момчето определено имаше аристократично излъчване — седеше отпуснато на стола си, сякаш хем се наслаждава на ситуацията, хем я намира за отегчителна, бъбреше с противниците си, подкачаше ги с усмивка, сякаш са в кафене, а не на състезание.

Момчето вдигна глава и видя, че Шара го гледа. Ухили се и ѝ намигна.

Шара се стресна и насочи вниманието си към дъската.

Накрая, след два часа игра и след като разби всички, Шара се озова на една маса с континентала. Бяха останали само те двамата. Всички останали — студенти, преподаватели и служители в академията — стояха наоколо и чакаха да видят последния сблъсък.

Шара оглеждаше с подозрение континенталното момче. То се усмихна широко, облегна се назад, изпука кокалчетата на пръстите си и каза:

— Нямам търпение да започна първата си истинска игра. А ти?

И започна да подрежда фигурите си.

— Не знам какво имате предвид — каза Шара, подреждайки своите.

— Хм. Щом казваш. Да те питам нещо. Чувала ли си някога за товос ва?

Нещо трепна в стомаха на Шара и тя се поколеба едва доловимо, преди да сложи следващата си фигура.

— В моята страна е много популярна — каза с усмивка момчето. — В Баликов даже има ежегоден турнир. Спечелих няколко, но не помня кои точно. Знам, че спечелих три един след друг.

Шара приключи с подреждането на фигурите си.

— Предлагам, сър — каза тя, — да не говорите, а да играете.

Той плъзна поглед по подредбата ѝ и се засмя.

— Май ще излезе, че съм бил прав! Страхотно! Това прилича на Маневрата Мисчени. Или би приличало, ако играехме товос ва. Добре, че играем батлан, нали? — В същия момент приключи с подреждането на своите фигури.

Шара ги погледна.

— А това — каза тя — е Врътката на Стровски.

Той се ухили победоносно.

— Или поне вие бихте искали да стигна до този извод — продължи Шара, — макар да подозирам, че след три хода ще се окаже Авангардов блок, а след това атака по фланга.

Момчето примигна, сякаш някой го е шамаросал. Усмивката му изчезна.

— Но добре, че играем батлан, нали? — каза отровно Шара. Наведе се напред. — По-хубав си — добави — без онази самодоволна усмивка.

Студентите наоколо почнаха да дюдюкат.

Момчето я гледаше втренчено. После се засмя кратко, невярващо, и каза:

— Хвърляй.

— С удоволствие — каза Шара.

Хвърли заровете и играта започна.

Не игра, а истинска битка, която се проточи четири часа — битка на изчакване, силна отбрана, постоянно прегрупиране. Според думите на един преподавател това била най-консервативната партия батлан, която бил виждал. Само дето те изобщо не играеха батлан, а някаква смесица от батлан и товос ва, която измисляха в движение.

Той ѝ говореше постоянно, давеше я в неспирното си бърборене. Три часа Шара издържа геройски, оставаше глуха за закачките му, но накрая момчето от Континента попита:

— Кажи ми, толкова ли е скучен животът ти, че имаш достатъчно време да изучаваш трудни чужбински игри? — Направи ход, който изглеждаше агресивен, но всъщност бе за заблуда и Шара го знаеше. — Нямаш ли приятели? Семейство?

— Вярваш, че вашата игра е трудна за усвояване — каза Шара, раздразнена. — За мен и играта, и културата ви са смешни.

Игнорира заблуждаващия му ход и премина към фронтална атака по начин, който би изглеждал самоубийствен за всеки, който не разбира какво става.

Младежът се засмя.

— То можело да говори! Малкото сърдито момиченце говори!

— Не се съмнявам, че за човек като теб всеки, който не приема прищевките ти със сляпо подчинение, вероятно изглежда напълно непонятен.

— Може и да е така. А може би съм тръгнал да пътувам с единствената цел да намеря някой, с когото да си чеша езика на равни начала. Ала се питам… какво ли те е натупало толкова зле, че да ти наточи така острието, сърдитке?

Премина в отстъпление и удвои отбраната си. (Някакъв студент наблизо изсумтя: „Кога най-после ще започнат да играят?“)

— Грешите, сър — каза Шара. — Просто вие сте твърде чувствителен. Даже очаквах, че толкова часове на стол без възглавничка вече ще са прежулили кралското ви дупе.

Докато студентите се смееха, Шара се зае да построи таен капан.

Не личеше момчето от Континента да се е засегнало, дори напротив — в очите му се появи блясък.

— О, скъпа моя — каза той. — Ако държиш да провериш, не бих те спрял. — И направи своя ход.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Шара. Игра, уж се оттегля, концентрирайки силите си в тила, но всъщност залагаше капана си.

— Не се прави на толкова невинна — каза той. — Ти повдигна въпроса, скъпа. Аз просто ти угаждам.