Град на стълби

Ние не сме себе си. Не ни е позволено да бъдем себе си. Да бъдем себе си е престъпление, да бъдем себе си е грях. Да бъдем себе си е кражба.

Ние сме работници и само работници. Ние сме дървеният материал, който изтръгваме от горите на страната си, ние сме ралото, което забиваме в плътта на земята си, царевицата и житото, което отглеждаме в нейните ниви.

Ала никога не ще ги вкусим. Никога не ще живеем в къщи, построени от дърветата, които сечем. Няма да изковем своя метал в инструменти, които да използваме. Тези неща не са за нас.

Ние не сме за себе си.

Ние сме за хората отвъд водата. Ние сме за децата на боговете. Ние сме метал, камък и дърво за техните цели.

Не протестираме, защото нямаме глас. Да имаш глас е престъпление.

Не ни хрумва да протестираме. Да мислиш за такива неща е престъпление. Тези думи, тези думи, които чувате, те са откраднати от мен.

Ние не сме избрани. Ние не сме децата на боговете. Ние сме бездушните, ние сме децата на пепелта, ние сме кал и пръст.

Но ако е така, защо изобщо са ни създали боговете? И ако е трябвало единствено да се трудим, защо са ни дали умове, защо са ни дали желания? Защо не сме като кравите на полето или като пилетата в кокошарниците?

Бащите и майките ми умряха в робство. Аз ще умра в робство. Децата ми ще умрат в робство. Ако сме просто собственост на децата на боговете, защо боговете ни позволяват да скърбим?

Боговете са жестоки не защото ни карат да работим. Те са жестоки, защото ни позволяват да се надяваме.

Сейпурски апокриф, 1470 г.

Къщата на Вотров е един от най-модерните домове в цял Баликов, макар на пръв поглед да не ѝ личи — тя е масивна, тежка, лишена от изящество сграда от тъмносив камък с наглед крехки колони. Миниатюрни прозорци се редят по издутите ѝ стени като дупчици, в някои от тях прозират тънките пламъчета на свещи. На южната ѝ стена, на завет от преобладаващите северни ветрове, има големи зеещи балкони, всеки следващ по-тесен от долния, като тази странна подредба завършва с миниатюрна тераска на върха, която прилича на свраче гнездо. В очите на Шара, която е израснала сред изящните и изчистени дървени здания на Сейпур, тази къща е примитивна, дивашка, не прилича на дом, а на гигантска грозна брадавица. Ала за Баликов къщата е доста нова и за разлика от домовете на повечето стари семейства, конструкцията ѝ е съобразена с ветровития и студен климат. Който, да не забравяме, е едно сравнително ново явление.

„За тези хора признанието, че нещата са се променили, е равносилно на смърт“ — мисли си Шара, докато колата наближава къщата.

Стомахът ѝ е свит. Нима той наистина е там, в къщата? Вижда къщата му за пръв път и мисълта, че е истинска и че той има живот извън връзката си с нея, я смущава по странен начин.

„Млъкнете“ — казва тя на тихите гласове в главата си, но това само налива масло в огъня и те стават по-напористи.

Дълга колона от автомобили и карети се движи пълзешком към централния вход на имението Вотров. Шара гледа как богатите и изтъкнати граждани на Баликов излизат от превозните си средства, вдигнали яки срещу мразовития вятър, и бързат да влязат на топло. След почти половин час Питри, с много сумтене, цъкане и примижаване, вкарва колата им през портите на имението и спира пред вратите на къщата.

Лакеят я посреща с поглед студен като нощния вятър. Тя му подава официалната си покана. Той я взема, кимва отсечено и вместо да ѝ задържи вратата, само махва навътре с ръка. Носи бели ръкавици.