Читаем Град на стълби полностью

— Ще пия за това. Дано това изкуство стъпи здраво на краката си и стигне далеч.

— Защо ми се струва, че май не вярвате да стане така, губернаторе?

Малагеш изсумтява в бирата си.

Младата жена не изглежда изненадана, но въпреки това казва:

— Винаги приемате с подозрение нашите усилия, губернаторе, и това е обезсърчаващо. Все още се надявам обаче, че като представител на своята нация ще ни дарите с подкрепата си.

— Не съм в позиция да дарявам каквото и да било, най-малко подкрепа. Нито да говоря надълго и нашироко всъщност. Затова пък често се оказвам принудена да слушам вашите градски старейшини, госпожице Иваня. И не съм сигурна, че вашите амбициозни идеи са намерили плодородна почва.

— Нещата се променят — казва младата жена.

— Така е — казва Малагеш. Взира се ядосано в огъня. — Но не толкова много, колкото си мислите вие.

Младата жена въздъхва и се обръща към Шара.

— Надявам се, че госпожа губернаторът не е успяла да помрачи и вашето настроение. Ще ми се първото ви социално събитие в Баликов да е по-светло. Вие сте нашият нов културен посланик, нали?

— Да — казва Шара и се покланя учтиво. — Шара Тивани, културен посланик втора степен и изпълняващ длъжността ръководител на сейпурското посолство.

— Аз съм Иваня Рестройка, помощник-куратор в студиото, което дарява тези статуетки за благотворителния търг. Искрено се радвам, че сте тук, но трябва да ви предупредя, че не всички ще ви посрещнат толкова топло. Понякога е трудно да се отърсим от старите си предразсъдъци. Въпреки това се надявам, че до края на тази вечер вече ще ме смятате за своя приятелка.

— Много мило от ваша страна — казва Шара. — Благодаря ви.

— Елате, нека ви запозная с хората — казва Иваня. — Сигурна съм, че губернаторът предпочита друг да се заеме с тези социални задължения.

Малагеш си взема нова бира и казва:

— Погребението си е твое, посланик. Но внимавай с тази. Тя обича неприятностите.

— Не, просто имам добър вкус — казва Иваня и се усмихва благо.

Веднага става ясно, че въпреки младостта си госпожица Иваня Рестройка има значителен опит с приемите — врязва се в групите на известните и влиятелните като акула в рибни пасажи. След час Шара вече е стиснала ръката на повечето знаменитости в залата.

— Исках да стана художничка — доверява ѝ Иваня. — Но не се получи. Не притежавах… знам ли. Въображението, може би, или амбицията, или и двете. Трябва да си поне малко извън нещата, за да създадеш нещо ново, а аз май винаги съм твърде навътре в нещата.

Пред една от камините се вдига шум.

— Какво ли става? — казва Иваня, но Шара вече вижда какво е предизвикало вълнението. Зигруд се е навел пред камината, опрял е единия си крак на ръба ѝ и бърка в огъня да вземе малко въгленче. Дори от своето място Шара чува характерното изсъскване, когато нажеженият въглен се допира до върха на пръстите му, но лицето на Зигруд остава напълно спокойно, докато той приближава въглена към лулата си, всмуква два пъти да разпали тютюна, издишва кълбо дим и чак тогава мята въглена обратно в камината. После се оттегля в един тъмен ъгъл, скръства ръце, обляга се на стената и смръщва вежди.

— Този път кой е? — пита Иваня.

Шара се изкашля.

— Моят секретар. Зигруд.

— Секретарят ви е дрейлинг?

— Да.

— Но те нали са диваци?

— Всички сме продукт на собствените си обстоятелства.

Иваня се засмива.

— О, госпожо посланик… Вие сте така прекрасно и неочаквано провокативна. Наистина ще станем приятелки, сигурна съм. А! Тъкмо навреме! — Откъсва се от Шара и хуква към висок мъж с брада, който слиза бавно по стълбите, като си помага с бяло бастунче. Изглежда, дясната тазобедрена става го мъчи, защото при всяка втора стъпка дясната му ръка се стрелка натам, но въпреки това мъжът запазва благородната си осанка. Облечен е в отлично скроено и донякъде консервативно бяло сако с бродиран златен пояс на кръста.

— Ето го най-после моя красавец! Защо се забави толкова? Мислех, че жените се контят с часове пред огледалото, а не мъжете.

— Много скоро ще поръчам да монтират някакъв асансьор в тази проклета къща — казва той. — Тези стълби ще ме убият, сигурен съм.

Иваня се мята на врата му.

— Говориш като старец.

— Чувствам се като старец.

— Но целуваш ли се като старец? — Иваня го придърпва към себе си и той ѝ угажда, но не без кратко колебание. Някой в множеството подсвирва. — Не — установява тя. — Още не. Налага ли се да проверявам всеки ден, скъпи?

— Ако държиш, ще трябва да си уговаряш среща. Понеже съм ужасно зает. Така. Кой е дошъл да проси пари от мен тази вечер? — пита весело той.

Вдига глава да огледа събралите се хора. Светлината от огъня окъпва лицето му.

Сърцето на Шара се смразява — сметнала го е за стар човек, но той не е стар. Всъщност изобщо не се е променил.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза