Град на стълби

Зигруд дръпва силно от лулата си и забива поглед в огъня.

— Е, чудя се какво ви води тук? — пита жената.

Той дръпва отново от ароматния дим. Замисля се над въпроса.

— Неприятностите — отговаря накрая.

Някой си е направил груба шега — част от множеството избухва в смях, а някои с по-деликатна натура се извръщат обидени.

Звън на стъкло, приглушен смях. Врява избухва нейде далеч, в някоя от кухините на тази странна, усукана къща. „Колко кух и грозен звучи нестройният шум на един прием, когато е минал през филтъра на метри каменна зидария“ — мисли си Шара.

Спиралното стълбище сякаш няма край. Шара се пита дали той я чака на върха. Ако е там, по-добре тя да се катурне назад и да се изтърколи обратно по стълбите, отколкото да говори с него.

Овладява се малко преди да стигне до помещение, което явно е библиотеката, помещение толкова голямо, че би трябвало да е разделено на няколко стаи. На едната стена има огромен семеен портрет. Връзката им е продължила две години, без Воханес и веднъж да спомене за родителите си — което сега ѝ се струва странно, — а те изглеждат точно така, както си ги е представяла Шара, горди, царствени, сурови. Татко Вотров е облечен в нещо като униформа с множество медали и лентички; мама Вотров е с кадифена бална рокля в розово. „От онези хора, които вместо да отглеждат децата си, постоянно ги подлагат на анализ“ — мисли си тя. Ала голямата изненада е друга — до единайсетинагодишния Воханес стои друго момче, малко по-голямо, с по-тъмни очи и по-светла кожа. Двамата си приличат толкова много, че трябва да са братя, а Воханес никога не е споменавал, че има брат.

Вятърът се усилва, пламъчетата на свещите потрепват. Шара близва пръсти и ги вдига да усети посоката на течението. Повеят идва от един прозорец наблизо. Тя тръгва натам.

Светлините на Баликов се разливат под нея като море от синьо-бели звезди. Тази нощ луната е слаба, ала Шара различава чудати, чужди на пейзажа форми сред релефа на покривите полусрутен храм, опоскан скелет на господарско имение, лудешки завой на ронещо се стълбище.

Поглежда надолу. Трима стражи с тенекиени шлемове патрулират стените на къща Вотров с арбалети в ръце. Интересно — не е видяла никакви стражи при пристигането си пред централния вход.

Изщракване на отваряща се врата. Шара се обръща точно когато двете крила се отварят и през пролуката се показва върхът на бяло бастунче.

„Това е последният ти шанс да избягаш!“ — казва някакво гласче в главата ѝ. Склонна е да го чуе и това я изпълва със срам.

Той влиза с накуцване. Бялото му сако изглежда златно като пчелен мед под светлината на лампите. Воханес гледа в нейната посока, но без да среща очите ѝ. Отива при една количка с напитки и си сипва нещо. После тръгва бавно към нея.

— Тази стая — казва той — е твърде голяма. Не мислиш ли?

— Зависи за какво се използва. — Не е сигурна какво да прави с ръцете си, с тялото си. Срещала се е с толкова много знаменитости, с толкова благородници, а сега изведнъж се чувства като неопитна ученичка! — Извинявай, че те откъсвам от приема.

— О, това ли? Гледал съм го и преди. Знам как свършва. — Усмихва се широко. Усмивката му е все така ослепителна. — Приемите не ме изпълват с трепетно очакване. Харесва ли ти гледката?

— Да, доста е… великолепна.

— Може и така да се нарече. — Застава до нея пред прозореца. — Баща ми постоянно говореше за гледката от къщата. Каква е била тоест. Сочи и казва: „Ето, на онзи ъгъл, там беше Нокътят на Киври! А там, отвъд парка, там беше Кладенецът на Аханас, хората се редяха и опашката стигаше чак до нашия тротоар, през улицата!“ Бях впечатлен, пленен, докато не си дадох сметка, че скъпият ми татко още не е бил роден тогава и няма начин да е виждал тези неща с очите си. Всичко това е било много преди неговото време. Не го е виждал. Просто е преразказвал чужди спомени. А сега вече не ме интересува какво е имал предвид, нито какви са били онези стари неща.

Шара кимва вдървено.

Воханес я стрелва с кос поглед.

— Хайде, давай.

— Какво?

— Давай, кажи ми. Знам, че те напъва отвътре.

— Ами… — Шара се изкашля. — Ако наистина питаш… Нокътят на Киври е бил висок метален монумент с малка врата отпред; посетителите влизали и намирали вътре да ги чака нещо, нещо, което променяло живота им. Понякога го променяло за добро, например лекарство, което да отнесат вкъщи за болен роднина, друг път променяло живота им към по-лошо — кесия с монети и адреса на проститутка, която по-късно да ги разори.

— Интересно.

— Вероятно е било плод на странното чувство за хумор на Божеството Юков. Един вид шега с дългосрочни последици.

— Ясно. А кладенецът?

— О, целебна вода. Божеството Аханас е имало целебни води из целия Континент.

Той клати глава и се усмихва.

— Същата непоносима умница си.

Тя го стрелва с напрегната, горчива усмивка.

— А ти си същият самонадеян, доволен от невежеството си игнорант.

— Невежество ли е, ако не искаш да знаеш?

— Да. Всъщност точно това е невежеството.

Той я претегля с поглед.

— Между другото, изобщо не изглеждаш както очаквах.

Обидата оставя Шара без думи.