Читаем Град на стълби полностью

— Аз не съм ти враг — казва тя. — Аз съм твой съюзник. И съм откровена с теб, Во, опасно откровена. Трябва да ми се довериш. Искам да се оттеглиш от общественото внимание, само за кратко. Ако твоето политическо движение е толкова успешно, колкото твърдиш, една стъпка встрани няма да бъде катастрофална.

Този апел към суетата му се оказва добър ход и Воханес веднага омеква.

— За колко време?

— Съвсем за кратко, надявам се. Колкото по-скоро приключа с това, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш към делото си и да се отървеш от охраната.

— Аз… Чакай, каква охрана?

Шара разбърква чая си.

— Телохранители. Сейпурски войници, които ще назнача да те пазят.

Воханес я зяпва, после избухва в смях.

— Стига… Не можеш да ми назначиш охрана. Това е нелепо!

— Мога. Това няма да те ограничи, пак ще правиш каквото искаш. До някаква степен. Те просто ще те пазят.

— Даваш ли си сметка колко ужасно ще изглежда това? Ще се разхождам из града, следван по петите от въоръжени сейпурски войници?

— Ако не се лъжа, току-що уточнихме, че не бива изобщо да се разхождаш из града — казва Шара. — За известно време ще бъдеш един обикновен гражданин, който не се набива на око и който е в безопасност. Но би могъл да съкратиш въпросния период… ако направиш нещо за мен.

— Леле майчице… — Воханес разтърква очи. — Искаш ми услуга? Така ли действа министерството, когато иска нещо?

— Шестнайсет души са мъртви, Во. Сред тях и членове на твоето домакинство. Приемам това съвсем сериозно. Така би следвало да го приемаш и ти.

— Аз го приемам много сериозно, уверявам те. Ти си тази, която иска да не правя нищо!

— Не нищо. Има нещо, което се съхранява в личен сейф в една банка. Не съм сигурна какво е, но трябва да го имам.

— И искаш аз да го взема?

Тя кимва.

— И как очакваш да го направя? Да се облека в черно и да се вмъкна в банката посред нощ? Това би трябвало да е по твоята част.

— Очаквам да измислиш по-лесен начин. Най-вече защото въпросната банка е твоя.

Воханес примигва.

— Моя?!

— Да. — Шара му подава копие от разшифрованата бележка на Пангуи.

Воханес плъзга поглед по листа.

— Сигурна ли си, че е моя? Името не ми звучи познато…

— Сигурно е много хубаво — казва Шара — да си толкова богат, че да не си знаеш имотите и компаниите. Но — да. Проверих и знам, че банката е твоя лична собственост. Ако измислиш как да вземеш съдържанието на онази кутия и ми го донесеш, това ще ни помогне да разплетем загадката. А разплетем ли я, аз ще отзова охраната ти и ще можеш да се върнеш към обичайното си ежедневие.

Воханес мърмори нещо за нарушаването на правата му, после сгъва листа с адреса и го прибира ядосано в джоба си. Изправя се и казва:

— Ако ще си мой съюзник, очаквам да се държиш подобаващо.

— И какво означава това?

— Сама каза, че искаме едно и също нещо — мирен и проспериращ Баликов. Нали?

Шара моментално съжалява, че е създала такова впечатление, защото външното министерство категорично не иска такова нещо.

— Работи с мен — казва той. — Помогни ми.

— За мунициите, чието производство искаш да започнеш? За това ли става дума?

— Говоря за това Сейпур да се ангажира повече с развитието на Баликов — казва той. — Да се ангажира истински. Да ни помага истински. А не с крайната неохота, която демонстрира в момента. В момента ни отпускате струйка вода, а на нас ни трябва порой, за да отмием застоя. Натисни където трябва, Шара. Осигури ми истинска политическа подкрепа.

— Няма как да застанем открито зад местен политик. Един ден може и да стане възможно, но сега не е. Обстоятелствата…

— Обстоятелствата никога няма да са подходящи — прекъсва я Воханес, — защото става въпрос за нещо много трудно.

— Во…

— Шара, моят град и моята страна са отчайващо бедни и аз искрено вярвам, че сме поели по път, който може да завърши единствено с насилие. Предлагам ти да ни помогнеш, за да поемем по друг път.

— Не мога да приема — казва Шара. — Не и сега, Во. Съжалявам. Може би някой ден, скоро…

— Не. Ти не вярваш в това. Ти не вярваш в промяната, Шара. Ти не искаш да направиш света по-добър, а да го съхраниш какъвто е. Реставраторите са се втренчили в миналото, Сейпур иска да запази настоящето, но никой не мисли за бъдещето.

— Съжалявам — казва тя. — Но не мога да ти помогна.

— Не, не съжаляваш. Ти си представител на своята страна. А държавите не изпитват жал.

Обръща се излиза с накуцване от стаята.



Шара отново стои до прозореца. Зората се е плъзнала по покривите на Баликов и позлатява немирните колони дим над комините. Тя отпива голяма глътка чай. „Вносен е — мисли си. — Вероятно произведен в Галадеш.“ За миг се пита дали не е пристрастена към чая не толкова заради кофеина му, колкото заради вкуса и аромата, които свързва с далечния си дом.

Отворя прозореца, присвива се от студения полъх, после затваря външните капаци, затваря и прозореца.

Близва пръсти, поколебава се, после започва да пише по стъклото.

„Защо винаги правя това, когато съм най-уязвима?“ — мисли си.

Сенките се изместват постепенно. Усеща се нов полъх. Някъде в стаята, незнайно как и невидимо, се отваря врата към друго място. А в стъклото Шара вижда…

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза