Град на стълби

— Аз не съм ти враг — казва тя. — Аз съм твой съюзник. И съм откровена с теб, Во, опасно откровена. Трябва да ми се довериш. Искам да се оттеглиш от общественото внимание, само за кратко. Ако твоето политическо движение е толкова успешно, колкото твърдиш, една стъпка встрани няма да бъде катастрофална.

Този апел към суетата му се оказва добър ход и Воханес веднага омеква.

— За колко време?

— Съвсем за кратко, надявам се. Колкото по-скоро приключа с това, толкова по-скоро ще можеш да се върнеш към делото си и да се отървеш от охраната.

— Аз… Чакай, каква охрана?

Шара разбърква чая си.

— Телохранители. Сейпурски войници, които ще назнача да те пазят.

Воханес я зяпва, после избухва в смях.

— Стига… Не можеш да ми назначиш охрана. Това е нелепо!

— Мога. Това няма да те ограничи, пак ще правиш каквото искаш. До някаква степен. Те просто ще те пазят.

— Даваш ли си сметка колко ужасно ще изглежда това? Ще се разхождам из града, следван по петите от въоръжени сейпурски войници?

— Ако не се лъжа, току-що уточнихме, че не бива изобщо да се разхождаш из града — казва Шара. — За известно време ще бъдеш един обикновен гражданин, който не се набива на око и който е в безопасност. Но би могъл да съкратиш въпросния период… ако направиш нещо за мен.

— Леле майчице… — Воханес разтърква очи. — Искаш ми услуга? Така ли действа министерството, когато иска нещо?

— Шестнайсет души са мъртви, Во. Сред тях и членове на твоето домакинство. Приемам това съвсем сериозно. Така би следвало да го приемаш и ти.

— Аз го приемам много сериозно, уверявам те. Ти си тази, която иска да не правя нищо!

— Не нищо. Има нещо, което се съхранява в личен сейф в една банка. Не съм сигурна какво е, но трябва да го имам.

— И искаш аз да го взема?

Тя кимва.

— И как очакваш да го направя? Да се облека в черно и да се вмъкна в банката посред нощ? Това би трябвало да е по твоята част.

— Очаквам да измислиш по-лесен начин. Най-вече защото въпросната банка е твоя.

Воханес примигва.

— Моя?!

— Да. — Шара му подава копие от разшифрованата бележка на Пангуи.

Воханес плъзга поглед по листа.

— Сигурна ли си, че е моя? Името не ми звучи познато…

— Сигурно е много хубаво — казва Шара — да си толкова богат, че да не си знаеш имотите и компаниите. Но — да. Проверих и знам, че банката е твоя лична собственост. Ако измислиш как да вземеш съдържанието на онази кутия и ми го донесеш, това ще ни помогне да разплетем загадката. А разплетем ли я, аз ще отзова охраната ти и ще можеш да се върнеш към обичайното си ежедневие.

Воханес мърмори нещо за нарушаването на правата му, после сгъва листа с адреса и го прибира ядосано в джоба си. Изправя се и казва:

— Ако ще си мой съюзник, очаквам да се държиш подобаващо.

— И какво означава това?

— Сама каза, че искаме едно и също нещо — мирен и проспериращ Баликов. Нали?

Шара моментално съжалява, че е създала такова впечатление, защото външното министерство категорично не иска такова нещо.

— Работи с мен — казва той. — Помогни ми.

— За мунициите, чието производство искаш да започнеш? За това ли става дума?

— Говоря за това Сейпур да се ангажира повече с развитието на Баликов — казва той. — Да се ангажира истински. Да ни помага истински. А не с крайната неохота, която демонстрира в момента. В момента ни отпускате струйка вода, а на нас ни трябва порой, за да отмием застоя. Натисни където трябва, Шара. Осигури ми истинска политическа подкрепа.

— Няма как да застанем открито зад местен политик. Един ден може и да стане възможно, но сега не е. Обстоятелствата…

— Обстоятелствата никога няма да са подходящи — прекъсва я Воханес, — защото става въпрос за нещо много трудно.

— Во…

— Шара, моят град и моята страна са отчайващо бедни и аз искрено вярвам, че сме поели по път, който може да завърши единствено с насилие. Предлагам ти да ни помогнеш, за да поемем по друг път.

— Не мога да приема — казва Шара. — Не и сега, Во. Съжалявам. Може би някой ден, скоро…

— Не. Ти не вярваш в това. Ти не вярваш в промяната, Шара. Ти не искаш да направиш света по-добър, а да го съхраниш какъвто е. Реставраторите са се втренчили в миналото, Сейпур иска да запази настоящето, но никой не мисли за бъдещето.

— Съжалявам — казва тя. — Но не мога да ти помогна.

— Не, не съжаляваш. Ти си представител на своята страна. А държавите не изпитват жал.

Обръща се излиза с накуцване от стаята.

Шара отново стои до прозореца. Зората се е плъзнала по покривите на Баликов и позлатява немирните колони дим над комините. Тя отпива голяма глътка чай. „Вносен е — мисли си. — Вероятно произведен в Галадеш.“ За миг се пита дали не е пристрастена към чая не толкова заради кофеина му, колкото заради вкуса и аромата, които свързва с далечния си дом.

Отворя прозореца, присвива се от студения полъх, после затваря външните капаци, затваря и прозореца.

Близва пръсти, поколебава се, после започва да пише по стъклото.

„Защо винаги правя това, когато съм най-уязвима?“ — мисли си.

Сенките се изместват постепенно. Усеща се нов полъх. Някъде в стаята, незнайно как и невидимо, се отваря врата към друго място. А в стъклото Шара вижда…