Град на стълби

— И — бавно казва Виня — колкото повече напредвал с проучванията си Ефрем, толкова по-неубедително му се струвало това. Стигнал до извода, че отношенията между Божествата и хората са били много по-сложни и двупосочни, отколкото си мислим сега. Божествата налагали своите собствени светове, своите собствени реалности, които нашите историци са реконструирали в по-голяма или по-малка степен на базата на противоречащите си митове за сътворението, за живота след смъртта, за остатъчната реалност и какво ли още не. — Размахва ръка в знак че не иска да навлиза в излишни подробности.

— Разбира се — казва Шара, която е добре запозната с темата.

Знае, че един от най-големите проблеми на Континента, произтичащ от факта, че има цели шест Божества, са били многото противоречащи си митологии — как например е възможно светът хем да е нажежен златен въглен, изваден от огньовете в сърцето на Олвос, хем да е камък, който Колкан лично изсякъл от планината отвъд залязващото слънце? И как е възможно душата на починалия хем да се присъедини към ятото скорци на Юков, хем да се влее в реката на смъртта и да бъде отнесена от водите ѝ в градината на Аханас, където да се превърне в орхидея? Всички шест Божества били повече от ясни по тези въпроси, но всяко защитавало своята реалност и не било склонно на никакви отстъпки.

Сейпурските историци дълго не можели да проумеят как всичко това сработвало на Континента и така, докато някой не изтъкнал, че разнопосочните митологии изглеждат преди всичко географски обусловени — че хората, живели близо до определено Божество, записвали историята в строго съответствие с митологията на въпросното Божество. Скоро след като се заели да картографират писмените паметници, историците открили, че границите са шокиращо ясни — можело буквално да се види къде отслабвало влиянието на едно Божество и започвало влиянието на друго. Историците стигнали до неминуемия извод, че ако живееш вътре в сферата на дадено божествено влияние, ти съществуваш в различна реалност, където всички твърдения на конкретното Божество са реално и неоспоримо верни.

Така, ако си живял на територията на Воортя, светът е бил създаден от костите на войска, която тя избила на ледено поле в небето.

Отидеш ли обаче в земите на Аханас, светът се превръща в семе, което тя е спасила от речната кал и е напоила със сълзите си.

Отидеш ли още по-далеч, в територията на Таалхаврас, светът се превръща в машина, която той е построил от небесния фундамент, която е проектирал и конструирал в продължение на хиляди години. И така нататък и така нататък.

На онези места всичко, в което вярвали Божествата, било истинско. И когато каджът ги убил, онези неща спрели да бъдат истински.

Последното доказателство в полза на тази теория била така наречената „остатъчна реалност“, която се появила непосредствено след като каджът убил четири от шестте Божества — светът очевидно „помнел“, че доскоро е съществувал в друга реалност, и не успявал да се нагоди към липсата ѝ. Сейпурски войници разказвали за реки, които течели към небето, за сребро, което се превръща в олово, ако го занесеш на определено място, за дървета, които разцъфвали и изсъхвали по няколко пъти в рамките на един ден, за плодородни земи, които се превръщали в напукана пустош, ако застанеш на определено място, а напуснеш ли го, моментално възвръщали предишния си вид. С течение на времето светът постепенно се нагодил и проявите на остатъчна реалност секнали. Континентът оцелял и след това изпитание, но така и не възвърнал целостта си.

Виня продължава:

— Ефрем вярваше, че смъртните последователи на Божествата са имали някакъв дял в оформянето на тези реалности. Ала не знаеше как е ставало това, защото нямаше достъп до необходимите исторически източници. Опасни исторически източници.

— Които са били събрани в Склада.

— Именно. Всъщност той беше написал и предал научен доклад за тази своя теория, който ми бе своевременно изпратен, защото на тези неща винаги се гледа с неодобрение. Сигурно са очаквали да го хвърля в затвора, да го заточа или нещо такова.

— Вместо това си му дала онова, което е искал. Защо?

— Ами, помисли, Шара — казва Виня. — Сега Сейпур е най-силната нация на света. Силата ни е неоспорима. Не съществува дори сянка на външна заплаха. Само дето… знаем, че някога Божествата са съществували. И макар да са били убити, ние все още не разбираме какво са били или как са правели онова, което са правели, или откъде са дошли, дори не знаем как каджът ги е убил.

— Мислиш за тях като за оръжия.

Виня свива рамене.

— Може би. Представи си само… ако едно Божество поискало дадена земя да изгори в огън, тя изгаряла в огън. В известен смисъл те биха били оръжие, което да сложи край на съвременното военно дело такова, каквото го познаваме. Край на армиите. Край на бойния флот. Край на войниците… ще останат само жертвите.

Шара усеща как в стомаха ѝ се събира топка от студен ужас.

— И си решила да… създадеш едно такова за Сейпур?

Виня избухва в смях.