Град на стълби

— О — казва Виня. — Да, сещам се. Свързано е с онзи тип, който иска да ни произвежда пушки.

— Да. Вотров.

— Точно така. Някои министри взеха присърце идеята, но аз правя всичко възможно да отложа решението… Категорично не искам да зависим за каквото и да било от град като Баликов. Особено за барут! Значи са нападнали Вотров, така ли?

— Да. — Шара трескаво мисли какво да сподели и какво не и решава да премълчи, че Реставраторите са хвърлили око на стоманата.

— Вотров… името ми е познато, но нямам представа откъде…

— Ние… бяхме състуденти.

Виня вдига пръст.

— А! Сега се сещам. Той ли е? Момчето от „Фадхури“? Той ли иска да ни произвежда оръжия? Помня колко ме беше страх, че ще ти надуе корема.

— Лельо Виня…

— Не го е направил, нали?

— Лельо Виня!

— Добре де, добре…

— Мисля, че няма да се откаже от предложението си за мунициите — казва Шара. — Имай го предвид. Твърдо е решен да индустриализира Континента.

— Хич не ми дреме колко е решен — казва Виня. — Това няма да се случи, докато аз командвам тук. Континентът си е добре така. Ситуацията там е стабилна.

— Стабилна? — казва Шара. — В Баликов очевидно не е така.

Виня махва с ръка.

— Континентът си е такъв. От края на Войната до ден-днешен Континентът си е такъв. Ти нали не се размекваш, Шара? Наясно си, че всяка държава на света иска да изпие кръвчицата на Сейпур. Дечица гладували по улиците, невинни умирали и прочие, и прочие… Чуваме го десетки пъти всеки ден. Мъдрият политик се грижи за своите, а другите оставя на съдбата, особено когато става дума за Континента. Но стига за това. Е? Ако разбирам правилно, искаш да удължа срока, който ти отпуснах за задачата. На какво основание?

— Много скоро ще разполагаме с вероятен агент на Реставраторите, когото да подложа на разпит. Неофициално.

— И кой е този агент, когото ще отвлечете за разпит?

— Една… чистачка.

Виня се разсмива.

— Една какво?!

— Чистачка в университета. Където, както знаеш, е работил Пангуи. Наясно си също, че подобни нискоквалифицирани хора често са слабото звено, което ни осигурява пробив в разследването.

— Хм — казва Виня. — Така е. В тази връзка, откри ли нещо ново за убийството на Пангуи?

„Стигна се и до централния въпрос“ — мисли си Шара. Мобилизира самообладанието си, слага си маска.

— Нищо засега. Но работим по няколко следи.

— Съвсем нищо?

— Засега. Но работим.

— Интересно. — Езикът на Виня, червен като нар, изучава един от резците ѝ. Миг по-късно Виня се усмихва. — Защото знам, че само преди два дни си направила проверка на една банка. Но не споменаваш нищо за това.

Кръвта на Шара изстива. „Леля следи кореспонденцията ми с министерството?“

Трескаво търси някакво логично обяснение.

— Да — казва накрая. — Проверявах Вотров.

— Сериозно? — Виня вдига вежди. — Вотров притежава няколко банки в Баликов. Сред тях и доста по-големи от онази, за която си поискала проверка. Да не говорим, че собствеността на въпросната банка минава през една доста заплетена схема от фирми. Затова ми е интересно… какво те накара да провериш точно тази конкретна банка?

— Поради причините, които ти очерта току-що. Реших, че ако има нещо за криене, то ще е там.

Виня кимва бавно.

— Но ако действително си търсела нещо такова, щеше да поискаш пълна финансова проверка. А ти не си поискала такава.

— Отклониха ми вниманието — казва Шара. — Твърде много трупове, забрави ли?

Лицата им висят в прозорците, двете се взират една в друга с безизразни физиономии.

— И няма нищо общо с факта — тихо казва Виня, — че тази конкретна банка е най-близката до университета, която предлага лични депозитни кутии?

„Знае.“

— Лични депозитни кутии? — пита Шара. Невинност капе от думите ѝ.

— Ами да. Нали точно този метод предпочиташ за комуникация с информаторите си. Оставяш указания в депозитна кутия, информаторът ги прибира оттам и така осъществявате връзка, без да се срещате лице в лице. Ти обичаш финансовите институции, Шара. Те са ефикасни също като теб.

— Тук съм отскоро и нямам мрежа от информатори, с които да се свързвам по този начин, лельо.

— Така е. — Очите на Виня сякаш се отдръпват назад в главата ѝ и Шара внезапно изпитва неприятно усещане, че я разглеждат под лупа. И разбира как Виня е председателствала толкова комисии и изслушвания, без да загуби и за миг самообладанието си. — Но вероятно си научила Ефрем на този метод.

„Дано не започна да се потя точно сега.“

— Накъде биеш, лельо Виня?

— Шара, миличка — бавно казва Виня, — нали не криеш нещо от мен?

Шара прави опит да се усмихне многозначително.

— Не аз крия разни неща.