Град на стълби

Хората често ми казват каква велика жена съм, щом съм помогнала на каджа да убие боговете. Казват ми го с насълзени очи. Посягат да докоснат дрехите ми. Отнасят се към мен така, сякаш самата аз съм бог.

Но аз им казвам: „Не съм вдигнала и веднъж меча си срещу боговете. Не съм ги посякла. Не съм пуснала и една стрела срещу тях. Той го направи, единствен той. Само той знаеше как работи неговото оръжие. И когато умря, отнесе тайните си в гроба.“

Така и трябва. Такова нещо не бива да се знае от всички, никога.

В действителност ние почти не водихме битки на Континента. Боговете бяха или мъртви, или умираха. Земята беше или мъртва, или умираща. Видяхме ужасни неща, които нито мога да опиша, нито искам да опиша. Повечето битки водихме в душите си.

Единствените хора, с които се сражавахме на Континента, беше едно племе от континентали, наречено Благословените. Както разбрах по-късно, Благословените били потомци на лични връзки между човечеството и Божественото, изчадия на перверзни съешавания било с боговете, било с техни креатури. Тези същества събраха около себе си част от населението на Континента, население в голямата си част болно и гладуващо, и ни оказаха отпор.

Битката беше люта, а Благословените намразих от цялото си сърце. Беше почти невъзможно да ги убиеш. Не че кожата им беше като желязо, нито силата им беше великанска, не, просто имаха невъзможно добър късмет. Животът им беше омагьосан, защото бяха деца на боговете, макар че колкото повече разреждаха кръвта си с тази на други смъртни, толкова отслабваше закрилящата ги магия.

Ала оказа се все пак, че не са достатъчно омагьосани. Посякохме ги наред с обикновените хора. Изклахме малобройните им войски, проляхме кръвта им по улиците. Натрупахме телата им по площадите и ги запалихме. И те горяха съвсем като другите мъже и жени. И като другите деца.

Гражданите излизаха да видят кладите. Гледаха, а аз виждах как надеждата им умира, как сърцата им съхнат, отвътре.

И се почудих дали ние, войниците на Сейпур, още сме мъже и жени, отвън.

Такъв е пътят към победата.

Мемоарите на Джиндей Сагреша,

Първи лейтенант на каджа

Шара си поглежда часовника за шести път и той потвърждава, че, да, все още е три и половина следобед. Тя въздъхва.

Днес нищо не се случва навреме. Пуснали са Зигруд от ареста в началото на работния ден, а по това време чистачката вече била застъпила на смяна в университета. И макар да се ползва със значителна свобода на действие покрай службата си за министерството, дори Шара трудно би могла да отиде на работното място на една жена, да я грабне оттам и да я изведе необезпокоявано.

Вероятно остават още час и половина преди чистачката да се върне в жилището си, преценява Шара. Подхвърля на Питри, че излиза да се поразходи до ъгъла, Питри възразява, но Шара го стрелва с поглед и той млъква. Все пак облича палто с качулка, така че националната ѝ принадлежност да не личи отдалеч.