Град на стълби

— О, те са твърде умни, за да се разкрият пред старица като мен. Даваха си сметка, че аз съм… как да се изразя… че представлявам риск. Необходим риск, но все пак риск. Майка ми, баба ми… постоянно си мисля как биха се срамували, ако можеха да ме видят отнякъде, и аз… — Лицето ѝ се сгърчва, сякаш сълзите отново ще потекат.

Шара бърза да попита, преди жената да се е разплакала.

— Защо сте им била необходима?

— Как защо? Защото само аз имах достъп до него.

— До професора?

Тя кимва.

— Само аз имах достъп до нещата му зад стените на университета. Дойдоха при мен и ме питат: „Не си ли ти гордо дете на Баликов? Не гори ли миналото като въглен в сърцето ти?“ И аз казах — да, разбира се. Те нито се изненадаха, нито ми благодариха особено. Предполагам, че хората често им отговарят по този начин.

Шара кима съпричастно, но истината е, че прави скоростна преоценка на подхода си. Само няколко пъти досега си е имала работа с източници като този — хора толкова гневни, толкова износени и изнервени, че информацията се излива от тях като опасен порой. Разпитът на тази жена щеше да е като да яздиш побеснял кон.

Шара смекчава тона си още повече.

— Как се казваш?

Ирина изтрива очи.

— Не знаете ли?

Шара ѝ отправя тъжен поглед, който може да значи какво ли не.

— Казвам се Ирина Торскени — тихо отговаря жената. — Чистачка съм в университета. Вече двайсет и четири години търкам стените и подовете му. Бях тук, когато го построиха… когато го построиха повторно тоест. А сега имам чувството, че като умра, стените му ще ме забравят.

— И сте работили с доктор Пангуи?

— Да съм работила? Ха. Казвате го, сякаш към била негова колежка, негова равна… сякаш се е допитвал до мен, сякаш е казвал: „Хей, Ирина, би ли погледнала това…“ Аз бях неговата чистачка. Прибирах мръсните му чаши за чай. Метях пода, лъсках дръжките на врати и шкафове, бършех праха от книгите му… А книги той имаше много. — Праведната ѝ горчивина се отлива. — Ще ме убиете ли?

— Защо да правим такова нещо?

— Заради смъртта му. Задето допуснах сънародникът ви да умре.

— Допуснала си? Не ми се вярва ти да си го убила.

— Не. Не съм го направила аз. Но… пак може да се окаже, че съм виновна, че съм помогнала да се случи.

— Как, Ирина? Кажи ми, моля те.

Жената си поема дълбоко въздух, кашля.

— Беше пристигнал в университета само от няколко дни, когато онези се свързаха с мен. Дойдоха в апартамента ми. Бях ходила на… събрания. Сбирки на хора, които искат да се отърват от лук… от сейпурите.

Шара кимва. Разбира и Ирина вижда, че тя я разбира.

— Мразите ли ме, задето съм ходила на онези сбирки? — пита Ирина.

— Преди време сигурно бих те намразила — казва Шара в пристъп на изненадваща откровеност.

— Но сега не ме мразите?

— Нямам нито времето, нито енергията да мразя — казва Шара. — Искам единствено да разбера. Хората са такива, каквито са. — Усмихва се вяло и свива рамене, все едно казва: „Какво да се прави?“.

Ирина кимва.

— Мисля, че това е мъдър начин да се гледа на света. Аз не бях толкова мъдра. Ходих на онези срещи. Бях гневна. Всички бяхме гневни. Там са ме забелязали.

— Кои?

— Така и не ми казаха имената си. Попитах, но отвърнаха, че не било безопасно. Казаха, че ни грозяла опасност, че винаги ни грози опасност. Но не казаха откъде.

— Колко бяха?

— Трима.

— Как изглеждаха?

Ирина ги описва, а Шара си води бележки. Описанието на първите двама — ниски, тъмнооки, тъмнокоси и с дълги бради — може да се отнася до повечето мъже в Баликов. Но последният е различен.

— Той беше висок — казва Ирина. — И светъл. И много слаб, кльощав направо. Все едно се храни само с бульон, бедничкият. Ако не се беше запуснал така, щеше да е красив мъж, много красив. Говореше най-малко от тримата. Всъщност само ме гледаше. И сякаш нищо, което казвах, не го изненадваше. Знаеха, че работя в университета, откъде — не знам. Помолиха ме да им помогна, да помогна на Баликов. Както е било преди. И аз го направих. — Ирина кашля отново. — Искаха от мен да шпионирам професора. Да отмъквам разни неща, документи предимно, да му ровя в чекмеджетата, да търся в папките.

— Какво да търсиш?

Ирина се изчервява и мълчи.

— Какво търсеше, Ирина?

— Аз? Нищо.

— Тогава как се е очаквало да разбереш, че си намерила нещо?

Ирина се изчервява още повече.

— Просто трябваше да… да гадая.

— Защо?

— Защото думите… — Отново е на ръба на сълзите. — Гледам ги на страницата, но те не ми говорят нищо.

— Какво имаш предвид?

— Никога не са ме учили, ясно? Когато бях малка, в Баликов нямаше училища. А когато отвориха училища, вече бях твърде стара и не можах да се науча… Можех само да се преструвам. Вземах книга, преструвах се, че гледам написаното и… — Свива устни като унизено дете. — Опитах се. — Бърка в джоба си и вади смачкан лист, антисейпурска пропагандна листовка.

— Опитах се да се науча. Исках да се науча на правото слово. Исках да знам. Но се научих единствено да се преструвам…

Шара не е изненадана. Голяма част от населението на Континента все още е неграмотно.

— И какво направи, когато поискаха от теб да шпионираш доктор Пангуи?