Град на стълби

— Нападение? Нападение? — отвръща разгорещено мъжкият глас. — Единственото нападение тук е атаката срещу правата и привилегиите на нашите граждани!

Шара пресича двора. Вижда как Зигруд дебне в сенките край стената на посолството. Градският старейшина стиска решетките на портата, както затворници стискат решетките на килиите си. Висок е за континентал, тъмното му лице се е зачервило от ярост. Прилича на печен във фурна картоф, мисли си Шара. Само дето лицето му е наполовина скрито зад гъста брада, която стига почти до очите.

Шара знае кой е. „Снимката във вестника — мисли си тя — не е и наполовина толкова въздействаща, колкото Ернст Уиклов на живо…“

Зад него стоят петнайсетина брадати мъже със семплите белезникави роби на баликовската адвокатура. Всички те наблюдават Малагеш с малки хладни очички и държат в десните си ръце кожени куфарчета, както повечето мъже биха държали мечове.

„Ще трябва да се оправяме и с адвокати — мисли си Шара. — Късмет ще е, ако умра сега.“

— Тъй като това посолство по закон е сейпурска територия… — казва Малагеш.

Уиклов я прекъсва със смях.

— О, не се съмнявам, че с радост бихте обявили целия свят за сейпурска територия!

— Тъй като това посолство е част от Сейпур — продължава мисълта си Малагеш през стиснати зъби, — не сме длъжни да ви информираме кое се намира или не се намира на територията на този имот.

— Не се и налага! Защото моите приятели и колеги са видели с очите си как водят жената тук!

Шара поглежда към Зигруд — челото му е навъсено. Много е трудно да проследиш Зигруд, без той да те забележи, и всеки, успял да го направи, трябва да е изключително талантлив.

Уиклов продължава:

— Предупреждавам ви, губернатор Малагеш — нарочно изговаря името ѝ с неправилно ударение, — че ако рожба на Баликов пострада или се почувства застрашена от действията на вашите служители, улиците ще екнат от възмутени викове срещу посолството ви и срещу самата вас, докато не ви изгоним, както трябваше да направим много отдавна!

— Спести си реториката, Уиклов — казва Малагеш. — Няма кой да те чуе. Тук сме само ти, аз и един празен двор.

— Но ще има много хора, ако не пуснете жената! Гарантирам, че ще пламнат бунтове, ако не освободите бедната жена!

— Да я освободим? Тук никого не държим принудително. Дошла е по своя воля.

— По своя воля! След като е била посетена от това? — Уиклов посочва с пръст Зигруд, който се чеше отегчено по носа. — Използвали сте сплашване! Заплахи! Това е равносилно на отвличане!

Шара се изкашля и казва:

— Грешите, сър. Двете с госпожа Торскени пихме кафе. Мога лично да ви гарантирам това.

Той насочва презрителния си поглед към нея.

— Вие пък коя сте? Заместничката на онзи глупак Труни? Ако е така, за мен думата ви струва колкото думата на пиян малоумник!

Шара примигва бавно. От доста време не са ѝ говорили по този начин.

— Вие сте Ернст Уиклов, ако не греша? — пита тя.

Той кимва ожесточено.

— Знам, че името ми фигурира в някой от списъците ви. В списъка с враговете на Сейпур, без съмнение, и се гордея да нося мишената ви на гърдите си!

— Отново грешите, сър — казва Шара. — Разбрах за вас от вчерашния вестник.

Малагеш слага ръка на устата си да скрие напушилия я смях. Уиклов се изчервява още повече.

— Безочието е сред малкото неща, в които сте отличници — казва той. — Малка госпожице, нито вие, нито вашият губернатор ще съумеете да се измъкнете от това с лъжи. Никакви дипломатически трикове няма да ви помогнат. Фактите са ясни — вие държите гражданин на Баликов като заложник, дребно отмъщение за неприятностите от снощи!

— Неприятности ли? — казва Малагеш. — Умряха шестнайсет души. От насилствена смърт. Бях там. Видях труповете. А ти?

— Не се нуждая от поредното потвърждение — казва той — за варварството на вашите хора.

— Първо неприятности, сега пък варварство — казва Малагеш.

— Това е без значение в момента — казва Уиклов. — Жена на име Ирина Торскени намира ли се на територията на посолството ви? Ако продължите да лъжете и да твърдите, че не е тук, тогава заедно с колегите си аз ще поставя въпроса на най-високо ниво, ще подам иск за нарушаване на няколко международни договора! Лично ще се погрижа да ви изгонят от нашата страна и повече никога да не се върнете! Това как ви се струва?

Шара прави физиономия. Подобни нелепи заплахи не я плашат, разбира се, но Уиклов, изглежда, има талант да привлича несъразмерно внимание към себе си, а точно сега Шара предпочита да работи на спокойствие. От виденията си в арестантската килия насам тя живее с усещането, че седи на бъчва с експлозиви и че разни хора постоянно се опитват да изритат бъчвата изпод нея.

— А! — виква внезапно Уиклов. — Ето я! Ето я!

Всички се обръщат. Сърцето на Шара се свива, когато тя вижда Ирина Торскени да наднича през предните врати на посолството.

— Виждате ли? — вика Уиклов. — Виждате ли я?! Наистина е задържана! Казах ви! Това е тя, нали?

Шара тръгва към Ирина, която зяпа Уиклов с разширени, пълни със страхопочитание очи.

— Ирина, не трябваше да слизаш — казва ѝ Шара. — Тук не е безопасно.