Град на стълби

— Старите текстове казват много неща. Цитирате ги, сякаш тези думи са нещо специално, сякаш е изключение да видиш страдалец и да му помогнеш. Сякаш — добавя тихо той, — за да направиш нещо изключително, или поне нещо, което вие смятате за изключително, е нужно изрично напътствие от Божествата.

— И вие не правите така?

— А вие? Още не сте направили дарение, но ако го направите, защо ще е? Защото някой ви е казал? — пита той и взема самун черен хляб.

— Не.

— На вас, очевидно сейпури, необходимо ли ви е Божество, за да живеете живота си?

— Това е различно. Ние сме от различни страни.

— Не знам какво е това страна — казва мъжът. — Аз виждам само земята под краката си.

— Правите тези неща — казва Шара настоятелно, — защото Олвос ви е казала да ги правите.

— Никога не съм се срещал с Олвос — казва той. Набучва черния хляб на парче дебела тел и го вдига над огъня. — А вие?

— Нямаше да сте тук, ако не беше Олвос — казва Шара. — Олвос е създала вашия орден. Ако не беше тя, този подслон нямаше да съществува.

— Ако тази Олвос — чието съществуване, ако не бъркам, законът забранява да споменаваме дори…

Шара махва с ръка, раздразнена и нетърпелива.

— … ако Олвос е била някога тук, то най-големият ѝ дар за нас е съзнанието, че нямаме нужда от нея, за да правим добро. Доброто може да се прави навсякъде и по всяко време, за всеки и от всеки. Измисляме си толкова много правила… — отчупва парче от горещия хляб; изпод препечената коричка се вдига малко облаче пара, — а често нещата могат да са съвсем прости. — Предлага ѝ парчето горещ хляб. — Хапнете си. Изглеждате ми премръзнала.

Преди да е отговорила, тя вижда през прозореца как Питри тича по улицата и я вика. Шара мята на мъжа с робата монета от десет дрекела — той я улавя сръчно във въздуха и се усмихва широко — и излиза навън.

„Той все още следва своя бог, по свой си начин“ — мисли си тя. Което повдига въпроса кой друг в Баликов прави същото, но със съвсем не толкова добри намерения?

Старата жена седи в коридора на посолството, очите ѝ са червени от плач. По горната ѝ устна са размазани сополи и лъщят под светлината на лампата. Кокалчетата на ръцете ѝ са морави от годините киснене в сапунена вода.

— Това ли е тя? — тихо пита Шара.

— Да — отговаря Зигруд. — Сигурен съм.

Шара се вглежда в жената. Значи това е единият от двамата „експерти“ в шпионажа, които ги бяха следили в университета преди два дни — Ирина Торскени, чистачка в университета, обслужвала кабинета на Пангуи и вероятен шпионин на Реставраторите. Възможно ли е тази тъжна стара жена да е свързана някак със смъртта на професора?

Шара смръщва вежди и въздъхва. „Със сигурност не мога да си позволя втори провален разпит“ — мисли си.

— Сложи маса и два стола в ъгъла на приемната, до прозореца — казва тя на Питри. — И свари кафе. От хубавото, витловско, ако имате.

— Имаме, но… е скъпо — казва Питри.

— Не ме интересува. Направи го. Извади и най-хубавия ни порцеланов сервиз. И побързай.

Питри се отдалечава с подтичване.

— Тя си мисли, че ще я убиеш — тихо казва Зигруд.

— И защо си мисли такова нещо? — пита Шара.

Зигруд свива рамене.

— Не е оказала съпротива?

— Дойде с мен — отговаря Зигруд, — сякаш цял ден е очаквала някой да я потърси.

Шара се заглежда отново в старицата. Ирина се опитва да избърше сълзите си, но ръцете ѝ треперят толкова силно, че накрая се вижда принудена да използва ръкавите си. „Де да беше някоя обикновена мутра…“ — мисли си Шара.

Когато всичко е готово, Питри довежда старата жена при Шара и малката скромна маса в ъгъла на приемната, на която са сервирани две чаши с чинийки, бисквити, захар, сметана и димяща каничка с кафе. Макар приемната да е голяма, ъгълът с масата се е сдобил с атмосферата на нечия спретната гостна.

— Седнете — казва Шара.

Ирина Торскени подсмърча за пореден път и сяда.

— Да ви налея кафе? — пита Шара.

— Кафе?

— Да — казва Шара и налива в своята чашка.

— Защо ще ми наливате кафе?

— А защо не? Вие сте наша гостенка.

Ирина се замисля над думите ѝ, после кимва. Шара ѝ налива кафе. Старата жена подушва парата, която се издига над чашката.

— Витлов?

— Ще ми е интересно да чуя мнението ви за кафето — казва Шара. — Твърде често хората, на които сервираме, се чувстват длъжни да ни отправят комплименти. Това е… любезно, но не и докрай искрено. Разбирате ли какво имам предвид?

Ирина отпива и млясва.

— Добро е. Много добро. Изненадващо добро.

Шара се усмихва.

— Отлично. — После усмивката ѝ става някак тъжна. — Кажете ми нещо. Защо плачехте?

— Какво?

— Преди малко плачехте. Защо?

— Защо? — Ирина се замисля, после казва: — А защо да не плача? То всичкото си е за плач. Друго не ми остана.

— Да не сте направили нещо лошо?

Ирина се засмива горчиво.

— А вие не знаете ли?

Шара не отговаря, само я наблюдава внимателно.

— Като се замисля, май само лоши неща съм правила — казва Ирина. — Всичко, което… всичко беше една гигантска грешка. Затова им трябваме, нали? Затова им трябваме на разните там идеалисти и визионери — да правим грешките им вместо тях.

— За кого сте направили грешки?

Пак същият горчив смях.