Град на стълби

— Съгласих се. Не исках да ги разочаровам. А и… мразех професора. Мразех го, защото беше толкова развълнуван, че чете за нашата история, докато ние, докато аз… — Не довършва. После: — Дадох им един списък.

— Списък на какво?

— Не знам. Професорът го ползваше постоянно и аз си помислих, че трябва да е важен. Но за мен беше просто списък, подробен списък, който явно съдържаше много информация. Много квадратчета, по целия лист, нагоре и надолу, настрани, с букви и цифри в тях. Отне ми няколко седмици. Не можех да го изнеса, защото професорът щеше да разбере, а и той никога не го вадеше целия. Отмъквах по една страница, понякога по две или три накуп, занасях ги в килера с метлите и ги преписвах, както се копира рисунка. Първия път ми беше много трудно, но после свикнах и го правех за минути. Може да не знам да чета, но ме бива да преписвам — казва тя в изненадващ пристъп на суета. — После им носех преписите.

— Колко преписани страници им занесе?

— Десетки. Може да са били и над сто. Много бях добра в това — казва Ирина, видимо доволна от себе си. — А и те толкова се зарадваха, когато им занесох първия препис. Развълнуваха се до сълзи. Не преувеличавам. А аз се почувствах… почувствах се… — Млъква, неспособна завърши мисълта си.

— Защо спря?

— Те ми казаха. Не веднага. Но с всеки следващ препис, който им носех, бяха все по-недоволни. „Това е добро — казваха, — но не него търсим, изобщо.“ И за всичко бях виновна аз! Но после един ден високият светъл мъж видя нещо на преписа, който бях донесла, и… е, не се усмихна точно, но очите му се присвиха доволно и той кимна. А другите взеха да се смеят и казаха: „Браво! Това е добре, много, много добре.“ Сякаш най-после са открили каквото търсят. И повече не поискаха да им нося друго.

Шара усеща в стомаха си прилив на бездънен ужас.

— Кога се случи това? На коя дата?

— Дата? Не знам, не мога да си спомня.

— В кой месец тогава?

— Ами, още беше топло. Късна есен, предполагам. Може би в месеца на Тува.

— Има ли нещо друго, каквото и да било, което можеш да ми кажеш за списъка?

— Казах ви каквото знам.

— Преписала си го. Преписала си десетки страници. Какво имаше на тях?

Ирина се замисля.

— Ами. Страниците бяха номерирани.

— Освен това.

— Освен това имаше… Имаше печат в ъгъла. Не, не точно печат, а… нещо като знак или емблема в ъгъла на всяка страница. Като… птица върху стена.

Шара мълчи. После пита:

— Птицата имаше ли гребен? Крилете ѝ разперени ли бяха? — И протяга ръце да покаже.

— Да. Никога не бях виждала такава птица.

„Защото такива птици има само в Сейпур“ — мисли си Шара, която добре познава описания от Ирина знак. Има само един списък с печата на канцеларията на градския губернатор, който да предизвика такова вълнение сред Реставраторите. „Излиза, че враговете ни не само са знаели от месеци за съществуването на Неспоменавания склад — мисли си тя, — но са знаели и съдържанието му, нещо, до което дори на мен ми отказват достъп…“ Вече съжалява горко за обещанието, което е дала на леля си. По всичко личи, че в депозитната кутия на Пангуи има информация за онова, което Реставраторите са търсели толкова упорито.

— Какво означава всичко това? — пита Ирина.

— Не знам със сигурност — казва Шара.

— Мислех си, че мразя професора — казва Ирина. — Но когато чух, че е мъртъв, осъзнах, че не е било така. Искала съм да го мразя. Но всъщност съм мразила неща много по-големи от него. Мразех, че се чувствам толкова… унизена. — Поглежда Шара и очите ѝ отново се пълнят със сълзи. — Какво ще правите с мен? Ще ме убиете ли?

— Не, Ирина. Аз не наранявам невинни.

— Но аз не съм невинна. Заради мен го убиха.

— Едва ли. Както сама каза, мразила си неща много по-големи от себе си… Според мен неща много по-големи от теб и от мен, и дори от професора, са намесени тук.

Ирина изглежда обнадеждена и облекчена.

— Мислите ли?

Шара се опитва да скрие ужаса си.

— Знам го.

После и двете вдигат глави, защото откъм улицата долитат викове: „Пуснете ме! Пуснете ме!“

— Какво става? — пита Ирина.

Шара се протяга и отмества леко завесата. Пред портите на посолството се е събрала малка тълпа. Шара мярва блясък на златен шарф, което означава, че сред множеството има градски старейшина, и немалко официални на вид лица с белезникави роби. А пред всички тях, от вътрешната страна на портата, стои Малагеш, скръстила ръце и изправила гръб във военна стойка, стои и излъчва презрение както огънят бълва дим.

Шара се усмихва на Ирина.

— Извини ме.

Шара чува крясъците още преди да е излязла през централния вход.

— Това е политическа и етична перверзия, чувате ли! — крещи някакъв мъж. — Престъпление, което граничи с обявяване на война! Да отвлечете жена от дома ѝ? Стара жена, скромна чистачка, която цял живот е работила за една от най-обичаните и почитани институции на Баликов? Губернаторе, настоявам да я освободите незабавно! Ако не я освободите, ще направя всичко по силите си това да се превърне в международен скандал! Ясен ли съм?

Малагеш отвръща нещо, но Шара не чува какво.