Читаем Град на стълби полностью

— Чух името си — тихо казва жената. — Този градски старейшина ли е? Градският старейшина Уиклов?

— Познаваш ли го? Него или някой от другите мъже? — спокойно пита Шара.

Ирина клати глава.

— Те за мен ли са дошли?

— Ирина! — крещи Уиклов. — Не я слушай! Ела при мен, Ирина! Не я слушай!

— Сигурно са наблюдавали апартамента ти — казва Шара. — Следили са те постоянно дори след като си приключила работата си за тях.

— Ирина! Ела при нас! Не ѝ обръщай внимание!

— Моят съвет е да не тръгваш с тях, Ирина. Не нам защо са дошли да те търсят, но едва ли е с почтени намерения.

Ирина гледа към портата. Уиклов разтърсва енергично решетките. Малагеш му крясва да спре, но той само повишава глас:

— Те не ти мислят доброто, Ирина! Искат да навредят и на теб, и на Баликов! Не слушай тази глупава жена!

— Ирина… не те съветвам да тръгваш с тях — повтаря Шара. — Хората, които стоят зад тези действия, са изключително опасни. И ти го знаеш.

— Но един градски старейшина не би…

— Чувам те! — крещи Уиклов, което си е чиста лъжа. — Чувам те какви ѝ ги говориш, казваш ѝ да се откаже от правата си на гражданка! Не я слушай, Ирина Торскени!

— Ирина — казва Шара. — Мисли.

Но Уиклов не млъква:

— Тя не е от твоята раса, от твоя народ! Не е свещена, каквито сме ние с теб и всичките ни братя и сестри. Да изрека такова нещо на глас е в нарушение на техните закони, но в сърцето си ти знаеш, че е истина!

Ирина поглежда Шара и Шара разбира, че жената е взела решение.

— Аз… съжалявам — прошепва Ирина и тръгва към портата.

Уиклов разтърсва отново решетките и вика на Малагеш да отвори. Малагеш поглежда Шара. Шара се опитва да измисли нещо, каквото и да е, но напразно. Малагеш кимва отсечено и с горчива гримаса. Хидравликата се задвижва с тракане, въртят се зъбчати колелета и портата бавно се отваря.

Онова, на което ни учи историята

Да напрегнеш слух срещу вълните,душата си да огънеш по скалите,ръце да измиеш в кръв и сол,да затвориш очи и дървото да чуеш.Ние сме острие на вятъра,въглен в снега,сянка под тъмна вълна.И помним.Помним морските дни и реката от злато.Дни на победи и плячка безспир.Наричат ни варвари диви,но ние знаем, че живели сме в мир.С насилието се знаем добре,то бе наш неканен приятел.В сянката му дълго живяхме,после кралят ни извади оттам.Стрела от стомана,алчен пламък от факлада оближе сал и покрив от слама.Вик в мрака без отговор.Изгубихме го. Семейството му изгубихме.Своето семейство, защото изгубихме краля си.Дори да го оплачем не сварихме,защото отнесоха Харквалд надалеч.Нахраниха с него вълните и морската твар,реколтата, с която храним децата си.Червени са дните сегашни, дни тъмни.Дни на пиратство, дни без закони.Дни на бран безкрайна,дни на празни брегове и пълни гробове.Помним го. Помним семейството му.Помним изгубения му син.Помним Даувкинд.Знаем, че един дентой ще се върнеи ще ни спаси от самите нас.Анонимна дрейлингска песен, 1700 г.

Шара стои на двора и гледа как малката тълпа се разотива. Малагеш и Зигруд бавно се приближават към нея.

— Е — казва Малагеш, — това… не мина добре.

Шара е съгласна. Всъщност нищо през последните трийсет и шест часа не върви добре. Ако питат нея, последните трийсет и шест часа са истинска катастрофа.

Прави мислен преглед на ситуацията. Реставраторите знаят за Неспоменавания склад. Не само знаят за него, а явно са се добрали до информация за нещо важно, което се съхранява в Склада, нещо, което да използват. „Въпросът е — мисли си Шара — дали вече са успели да влязат в Склада? И ако е така, започнали ли са да използват намереното? Затова ли влязох в контакт с онова Божество?“

И нещо още по-странно: „Защо им е било да убиват Пангуи след като са намерили онова, което са искали от него? Особено щом убийството му неминуемо е щяло доведе «лоши хора» в Баликов?“

Разтърква очи. Гърлото ѝ е пресъхнало. Има чувството, че ще припадне.

— Ъъ… Добре ли сте? — пита Питри.

— Не — тихо отговаря Шара. — Не съм.

— Да ви донеса нещо?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза