— Ако беше прескочил до Сейпур — казва с горчивина Малагеш, — щеше да е подготвен за гледката.
— Може и така да е. Двамата се срещнали в изоставен храм. Не просто изоставен, а сринат, макар че от докладите на лейтенантите не става ясно къде точно са се намирали въпросните руини. Двамата останали там почти цялата нощ. Никой не знае какво са си казали. Каджът се забавил много и лейтенантите му се уплашили, че е станало най-лошото. Но после каджът се появил и през сълзи казал, че е убил Юков. Не казал защо плаче, казал само, че Юков е мъртъв. — Шара изтрива ножа. — След тази последна победа каджът станал мълчалив и мрачен и започнал все по-често да посяга към виното. След няма и четири месеца починал от инфекция. Най-вероятно е бил една от първите жертви на Чумните години.
Зигруд подсмърква и се чеше по носа. Явно историята не му е особено интересна. Малагеш обаче поглъща всяка дума.
— Значи Юков е бил последният убит бог?
Шара осолява козешкото, после го слага в тигана при зеленчуците.
— Да. Чумните години започнали броени месеци по-късно, след като и последната божествена защита отпаднала, което е сигурен знак, че Юков наистина е бил убит.
Малагеш мълчи замислено, после казва:
— Адски странно звучи да изброяваш Божествата сякаш са заподозрени в кражба. Сякаш можем да ги наредим до стената, да доведем жертвата и тя да ни посочи извършителя. Значи единствените богове, чиято смърт е потвърдена… или поне тези, чиято смърт е настъпила пред очите на свидетели… са Воортя, Таалхаврас, Аханас и Юков?
— Така изглежда.
— Значи остават Олвос и Колкан.
— Да.
— За Колкан не каза нищо.
— Така е. Знаем доста за него и за делата му, но не и за края му. За края му никой нищо не знае. Смятаме, че дори на Континента никой никога не е научил нещо за това.
— И той ли си е тръгнал като Олвос? — пита Питри.
Шара си мие ръцете.
— Не. Не си е тръгвал. Или поне нямаме данни да го е правил.
— Тогава какво е станало с него?
Шара поглежда часовника. След двайсет минути яденето ще е готово.
— Това — казва тя и сяда — е друга история.
— Казват, че Колкан бил богът на справедливостта и реда. Той бил Човека от камък, Онзи от високите места, Далечния пастир. Изобразяван е по различни начини, но доминиращият образ е на мъж, който седи върху планина и е протегнал ръце напред с дланите нагоре. Готов, един вид, да претегли, да балансира, да отсъди. Бил е най-активното от шестте Божества. Юков е правил номера на смъртните си последователи, превръщал ги в животни — понякога във вълци, но най-често в скорци, — а понякога стигал дотам да ги забремени, без значение от пола им, вярвате или не. — Питри я зяпва с отворена уста, но Шара продължава: — Таалхаврас и Аханас, като строителя и земеделката, имали по-мащабни задачи и рядко се занимавали с отделни представители на човечеството. Олвос, както знаем, предпочела да си тръгне. Колкото до Воортя, тя била доста активна по свой си начин, най-вече в празненствата и плячкосването. Но никой от тях не може да се сравнява с Колкан, който бил дълбоко заинтригуван, да не кажем вманиачен, от делата на смъртните.
Шара разбърква внимателно месото. Тлъстината се топи, цвърчи и пръска. Тя дръпва бързо ръка, преди врялата мазнина да я е опарила.
— Колкан искал само едно от своите последователи — да водят добър и подреден живот. След като основал град Колкаштан, той казал на последователите си, че могат да идват при него с всякакви въпроси, с всякакви тревоги и той щял с радост да им даде отговор, да отсъди в споровете им, да им помогне. И те се възползвали с ентусиазъм от предложението. Има писмени сведения за опашки от хора, дълги пет, десет, петнайсет мили. За хора, които припадали от глад и изтощение, разболявали се и остарявали, докато чакат. Историческите сведения не са напълно ясни, но изчисленията показват, че Колкан е изслушал милиони, отсъждал е денем и нощем, седейки на едно място в продължение на сто и шейсет години.
— Моретата да са ми на помощ — мърмори Малагеш.
— Да — казва Шара. — Историците са съгласни, че това вероятно се е отразило на Колкан. Накрая той си дал сметка, че този процес е неефективен. Затова сложил край на своето еднолично правораздаване, излязъл от храма си и започнал да създава закони, базирани на наученото през предишния период.
Зигруд вади пушен свински бут от килера. Сяда, отрязва парче с ножа си и започва да го дъвче.
— В рамките на две години Колкан написал хиляда и двеста закона. Според нашите съвременни стандарти неговите закони изглеждат меко казано странни — да не се слага един вид камък върху друг вид камък; жените да не си сплитат косата по определен начин; тези и тези часове от деня са подходящи да се говори, а другите — да се мълчи; тези меса могат да бъдат пушени, другите не могат… и така нататък, и така нататък. Изглежда логично обикновените хора да се разбунтуват, да отхвърлят тези глупави закони, или поне да се опитат… Но колкаштаните не го направили. Те посрещнали правилата с радост, всичките хиляда и двеста. Защото щом тяхното Божество казва, че ги заслужават, значи е така.