Град на стълби

— Не точно — казва Шара. — Създаденото от него останало. Колкаштан също. Но имало и промени — буквално за една нощ всички, които били обезобразени по някакъв начин от наказателните методи на Колкан, се изцерили. Освен починалите, разбира се. Това е странно само по себе си, но още по-странно е, че жертвите не си и спомняли, че някога са били наказани… все едно някой бил замазал с боя тези спомени в умовете им.

— Тогава как… — Зигруд поглежда към тавана в опит да формулира въпроса си. — Откъде ти знаеш, че изобщо са били наказвани?

Шара кимва.

— Добър въпрос. Отнело е известно време, но накрая сейпурските историци стигнали до 1442-ра като годината на голямото историческо объркване. Проследили го по райони — всички исторически архиви, съдебни журнали и свидетелски показания в Колкаштан и Баликов от периода на масовите наказания внезапно и напълно изгубили съдържанието си. Онова, което знаем, го знаем от текстове, намерени далече от Колкаштан и Баликов, които незнайно как останали встрани от историческото прочистване.

— И ти предполагаш, че това е дело на другите Божества… — казва Малагеш.

— Да, най-вече защото останалите Божества запазили пълно мълчание във връзка с изчезването на Колкан. Не сме открили никакви сведения за прокламация от тяхна страна или обяснение… Дори не споменават за него. Все едно изобщо не е съществувал. Реалността е била редактирана. Не, пренаписана по-скоро.

— И според теб… — казва Малагеш. — Според теб това ли си видяла? Изчезнало Божество, а не мъртво?

Шара се замисля, после казва:

— Не.

— Защо?

— Нашите нападатели бяха облечени като традиционни колкаштани и определено говореха като такива. Но аз съм чела свидетелства за общуване с Божества. Онова, което ми се случи в ареста, не приличаше на смислено общуване. Беше като какофония от гласове и образи — много хора в едно. Не знам как да го опиша. Мисля, че дори Колкан би провел по-смислен разговор от онова нещо, на което попаднах аз.

Всички мълчат. Зигруд се оригва тихо.

— Какво е станало — ново оригване — с хората?

— Хората?

Той размахва ръка.

— На Колкан.

— О. Не е за вярване, но те продължили да живеят почти по същия начин. Носели колкаштански роби, следвали предписанията на Колкан, дори прилагали до някаква степен Наказателното писание. Имали бегъл спомен за Колкан и запазили законите му — онези, които не били заличени по време на историческата чистка, — изобщо продължили да правят онова, което правели и преди. Не стигнали до жестокостите от времето на Колкан, но продължили да живеят според същия възглед за света, със същите вярвания… Както знаете, някои от тях са живи и до днес, не само в Колкаштан, но и в Баликов.

— Значи са сметнали приема и артистичната изложба в дома на Вотров за толкова скандални — бавно казва Малагеш — заради нещо, в което един луд бог е вярвал преди триста години?

— Нещо такова. — Шара проверява часа, после и козешкото. Повечето тлъстина се е стопила. Тя изважда с лъжица месото и го оставя да се отцеди. — Тези неща имат нещо общо с инерцията — казва тя. — Започнеш ли, трудно е да спреш.

Мазнина капва върху нагорещения плот на печката и кипва като лава, спускаща се към морето.

Зигруд, Малагеш и Питри лапат като изгладнели бежанци. Има козешко с къри, мек бял ориз, пържени зеленчуци и пъпеш в бекон. За броени минути от красивите блюда на Шара остават само огризки.

— Това — хлъцва Малагеш — е невероятно! Най-хубавото къри, което съм яла от години. Точно както го приготвят у дома. Къде си се учила да готвиш?

— Научи ме друг агент. — Шара отпива от чая си, но не посяга към храната. — По време на операция често трябва да търпиш дълги престои на едно място. И тогава се научаваш да запълваш времето си с всякакви неща. — Обляга се назад, поглежда нагоре. Димни следи са петносали каменния таван. Самите камъни изглеждат мазни — отлагания, без съмнение, от стотици врящи гозби. — Абсолютно си сигурна, без сянка от съмнение, че никой не е влизал в Склада, така ли?

— Да — казва Малагеш с пълна уста. — Пратих човек да провери, но съм сигурна, че те не разполагат с необходимите ресурси да организират нападение над Склада.

— Защо?

— Нападението срещу Вотров беше извършено с немалка жива сила. Не беше диверсия за отклоняване на вниманието. Не мисля, че могат да осъществят две подобни операции едновременно.

— Но ще подсилим охраната на Склада.

— Със сигурност.

— Както външната, така и вътрешната.

— Е, не. — Малагеш изтрива уста. — Нямаме охрана вътре в Склада.

— Никаква?

— Да. Никой не влиза в Склада.

— Дори на патрулна обиколка?

— Дори да исках да организирам такива обиколки, едва ли някой би се навил да влезе вътре. Онова място е пълно с призраци, Шара. По-добре да не закачаме обитателите му.

— Но имаш списък със съдържанието на Склада, нали?

— О, да. Определено.

— И едва ли — бавно казва Шара — имаш само едно копие от този списък. Така де, Ефрем е изнасял части от списъка за проучване, затова изглежда логично да имаш резервно копие, в случай че нещо се случи с оригинала.

— Имаме го в два екземпляра, да. Накъде биеш?