Читаем Град на стълби полностью

— Не точно — казва Шара. — Създаденото от него останало. Колкаштан също. Но имало и промени — буквално за една нощ всички, които били обезобразени по някакъв начин от наказателните методи на Колкан, се изцерили. Освен починалите, разбира се. Това е странно само по себе си, но още по-странно е, че жертвите не си и спомняли, че някога са били наказани… все едно някой бил замазал с боя тези спомени в умовете им.

— Тогава как… — Зигруд поглежда към тавана в опит да формулира въпроса си. — Откъде ти знаеш, че изобщо са били наказвани?

Шара кимва.

— Добър въпрос. Отнело е известно време, но накрая сейпурските историци стигнали до 1442-ра като годината на голямото историческо объркване. Проследили го по райони — всички исторически архиви, съдебни журнали и свидетелски показания в Колкаштан и Баликов от периода на масовите наказания внезапно и напълно изгубили съдържанието си. Онова, което знаем, го знаем от текстове, намерени далече от Колкаштан и Баликов, които незнайно как останали встрани от историческото прочистване.

— И ти предполагаш, че това е дело на другите Божества… — казва Малагеш.

— Да, най-вече защото останалите Божества запазили пълно мълчание във връзка с изчезването на Колкан. Не сме открили никакви сведения за прокламация от тяхна страна или обяснение… Дори не споменават за него. Все едно изобщо не е съществувал. Реалността е била редактирана. Не, пренаписана по-скоро.

— И според теб… — казва Малагеш. — Според теб това ли си видяла? Изчезнало Божество, а не мъртво?

Шара се замисля, после казва:

— Не.

— Защо?

— Нашите нападатели бяха облечени като традиционни колкаштани и определено говореха като такива. Но аз съм чела свидетелства за общуване с Божества. Онова, което ми се случи в ареста, не приличаше на смислено общуване. Беше като какофония от гласове и образи — много хора в едно. Не знам как да го опиша. Мисля, че дори Колкан би провел по-смислен разговор от онова нещо, на което попаднах аз.

Всички мълчат. Зигруд се оригва тихо.

— Какво е станало — ново оригване — с хората?

— Хората?

Той размахва ръка.

— На Колкан.

— О. Не е за вярване, но те продължили да живеят почти по същия начин. Носели колкаштански роби, следвали предписанията на Колкан, дори прилагали до някаква степен Наказателното писание. Имали бегъл спомен за Колкан и запазили законите му — онези, които не били заличени по време на историческата чистка, — изобщо продължили да правят онова, което правели и преди. Не стигнали до жестокостите от времето на Колкан, но продължили да живеят според същия възглед за света, със същите вярвания… Както знаете, някои от тях са живи и до днес, не само в Колкаштан, но и в Баликов.

— Значи са сметнали приема и артистичната изложба в дома на Вотров за толкова скандални — бавно казва Малагеш — заради нещо, в което един луд бог е вярвал преди триста години?

— Нещо такова. — Шара проверява часа, после и козешкото. Повечето тлъстина се е стопила. Тя изважда с лъжица месото и го оставя да се отцеди. — Тези неща имат нещо общо с инерцията — казва тя. — Започнеш ли, трудно е да спреш.

Мазнина капва върху нагорещения плот на печката и кипва като лава, спускаща се към морето.



Зигруд, Малагеш и Питри лапат като изгладнели бежанци. Има козешко с къри, мек бял ориз, пържени зеленчуци и пъпеш в бекон. За броени минути от красивите блюда на Шара остават само огризки.

— Това — хлъцва Малагеш — е невероятно! Най-хубавото къри, което съм яла от години. Точно както го приготвят у дома. Къде си се учила да готвиш?

— Научи ме друг агент. — Шара отпива от чая си, но не посяга към храната. — По време на операция често трябва да търпиш дълги престои на едно място. И тогава се научаваш да запълваш времето си с всякакви неща. — Обляга се назад, поглежда нагоре. Димни следи са петносали каменния таван. Самите камъни изглеждат мазни — отлагания, без съмнение, от стотици врящи гозби. — Абсолютно си сигурна, без сянка от съмнение, че никой не е влизал в Склада, така ли?

— Да — казва Малагеш с пълна уста. — Пратих човек да провери, но съм сигурна, че те не разполагат с необходимите ресурси да организират нападение над Склада.

— Защо?

— Нападението срещу Вотров беше извършено с немалка жива сила. Не беше диверсия за отклоняване на вниманието. Не мисля, че могат да осъществят две подобни операции едновременно.

— Но ще подсилим охраната на Склада.

— Със сигурност.

— Както външната, така и вътрешната.

— Е, не. — Малагеш изтрива уста. — Нямаме охрана вътре в Склада.

— Никаква?

— Да. Никой не влиза в Склада.

— Дори на патрулна обиколка?

— Дори да исках да организирам такива обиколки, едва ли някой би се навил да влезе вътре. Онова място е пълно с призраци, Шара. По-добре да не закачаме обитателите му.

— Но имаш списък със съдържанието на Склада, нали?

— О, да. Определено.

— И едва ли — бавно казва Шара — имаш само едно копие от този списък. Така де, Ефрем е изнасял части от списъка за проучване, затова изглежда логично да имаш резервно копие, в случай че нещо се случи с оригинала.

— Имаме го в два екземпляра, да. Накъде биеш?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза