Читаем Град на стълби полностью

Град на стълби

— Те бяха много по-активни от мен. Аз седях по цял ден и по цяла нощ зад бюрото си, пишех писма и статии, а те наистина ходеха в гетата, в епидемичните райони, разпъваха медицински шатри и походни лазарети… Предполагам, че са си давали сметка за риска, всички знаехме колко заразна е Чумата, но въпреки това го правеха. Понякога, в светлината на тяхното дело, си мисля, че съм бил страхливец. Книжен плъх до мозъка на костите.

— Не мисля така — каза Шара.

— Така ли?

— Мисля, че вие… че вие променихте историята. Променихте я точно когато имахме нужда тя да се промени.

При тези думи лицето му се изопна.

— Да съм я променил? Не, нищо не съм променял, госпожице Комейд. Просто казах на глас онова, което смятах за истина. Според мен историците следва да бъдат пазителите на истината. Трябва да разказваме нещата такива, каквито са — честно и изцяло. Това е най-големият ни дълг. И като служител на министерството вие следва да си зададете въпроса коя истина искате да предпазите.

След този разговор Пангуи се отдръпна. Шара усещаше, че премълчава много неща, сякаш я е надушил, доловил е, че са хора с различни ценности, че тя се води от дневен ред и лична история, които един ден той ще се види принуден да опровергае. А на Шара ѝ се искаше да му извика: „Не, не, не ме отблъсквай. И аз съм историк като теб, и аз търся истината, точно както я търсиш ти!“

Но не можеше да го каже, защото дълбоко в сърцето си знаеше, че би било лъжа.

Никога не съм срещала човек в привилегировано положение, който да не се възползва в пълна мяра от привилегиите си. Говорете колкото и каквото искате за убеждения, партии, финансови системи, власт — аз пак ще виждам само привилегии и техните последствия.

Както аз виждам нещата, държавите не са изградени от структури, които поддържат привилегиите.

Не, те по-скоро са изградени от структури, които ги отказват — с други думи, структури, които решават кой не е поканен на трапезата.

За жалост хората често допускат предразсъдъци, стари сметки или суеверие да диктуват отказа на тези привилегии. А би било много по-ефективно да се подхожда към този въпрос на трезва глава, хладнокръвно.

Министър на външните работи Виня Комейд,

Писмо до министър-председателя, 1707 г.

Поредната мразовита утрин. Когато Шара отваря входната врата на посолството, пазачът в двора, увит в кожи до носа, се обръща и казва:

— При портата е. Не го пуснахме, защото…

— Разбирам — казва Шара. Пресича двора на посолството. Дърветата са се привели под товар, който прилича на пластове черно стъкло, а безчетните пукнатини в стените на посолството са пълни с перлено бяло, сякаш незнайна бригада строители ги е гипсирала през изминалата нощ. Голямата чаша кафе в ръката ѝ влачи шлейф от пара след себе си като мехурчета след отплаващ кораб. Шара се замисля колко различно изглежда всичко сега, през деня — чисто, мразовито и бляскаво, — в сравнение с предната вечер, когато Уиклов лаеше през решетките на портата като куче пазач.

Портите се отварят с дрънчене. Момчето стои на алеята пред тях и държи сребърен поднос. Облечено е със слугински дрехи и изглежда от доста време е навън, на студа — горната му устна лъщи от замръзнал сопол. Ако не трепери толкова силно, изражението му сигурно би минало за усмивка.

— Посланик Тивани?

— Кой си ти? — пита Шара.

— Аз… имам съобщение за вас. — Протяга към нея сребърния поднос. В средата му има малка бяла картичка.

Шара я взема несръчно с премръзналите си ръце и примижава да прочете ситния текст: