Читаем Град на стълби полностью

— Ще ти дам възможност да премислиш — казва Шара. — Защото ако ми дадеш документите, аз ще ги използвам, повярвай ми. Противното би било непрофесионално от моя страна. И когато ме попитат откъде съм ги взела — а определени хора със сигурност ще ме попитат, — ще трябва да отговоря. Не мога да предскажа какво ще се случи, но след като свалим картите, има голяма вероятност някой ден в бъдещето, на някакъв публичен и леснодостъпен форум в Сейпур, някой да свидетелства, че Воханес Вотров, градски старейшина на Баликов, е предоставил на сейпурското правителство ценен материал с пълното съзнание, че въпросният материал ще доведе до унищожаването на друг градски старейшина. А такова нещо… Такова нещо си има последствия.

Воханес е вперил поглед в пламъка на една свещ, който танцува валс върху фитила си.

— Виждала съм го това — продължава Шара. — И преди съм губила източници по този начин. Аз използвам хората, Во. Това ми е работата. Грозно е, знам. Има тежки последствия. И… И ако отново ми предложиш тези материали, аз ще ги взема, защото съм длъжна. Но искам сериозно да си помислиш какво би могло да те застигне, ако ми дадеш куфарчето.

Воханес я фиксира със сините си очи. „Сигурно и като кърмаче е бил със същите сини очи“ — мисли си тя.

— Ела да работиш за мен — внезапно казва той.

— Какво?!

— Не ми изглеждаш особено щастлива в момента. — Набучва един охлюв и духа да го охлади. По покривката капе разтопено масло. — Ела да работиш за мен. Промяната ще ти се отрази благотворно. Ние не сме като старата гвардия. Нито една от компаниите ми не е такава. Ние правим големи нови неща. Освен това мога да ти предложа безобразно добро заплащане.

Шара го гледа невярващо, после избухва в смях.

— Не говориш сериозно!

— Напълно сериозен съм. Сериозен като смъртта.

— Аз… аз няма да работя за теб, Во.

— Добре де, тогава поеми командването. — Надига чашата, лапва още един охлюв. — Ще ми спестиш куп главоболия. Управлявай компаниите ми. Направлявай парите ми. Аз просто ще си седя, ще ме избират в градския съвет и, знам ли, ще поздравявам хората по парадите или нещо такова.

Шара се смее, захлупила лице в шепи.

— На какво толкова се смееш? — Той прави храбри опити да изглежда сериозен, но усмивката го предава. — Сериозно ти говоря. Ела с мен. — Усмивката му угасва. — Ела да живееш с мен.

Шара спира да се смее. Примижава, простенва.

— О, Во. Защо?!

— Защо какво?

— Защо ти трябваше да го казваш?

— Имах предвид… О, стига де, имах предвид да живееш в Баликов.

— Не прозвуча така. А и… а и точно това ми предложи, когато завършихме колежа.

Воханес поглежда смутено към сейпурските си телохранители.

— Дали бихте могли да, ъъ, да ни извините за мъничко, господа?

Телохранителите вдигат рамене и излизат да застанат на пост пред вратата.

— Това… Очевидно не това имах предвид, Шара — казва Воханес и се засмива горчиво, отчаяно.

— Затова ли ме покани тук? За хубава вечеря и предложения?

— Това не е хубава вечеря. Всичко има вкус на тютюн, за бога…

Мълчание. Гърлен смях откъм съседното помещение прераства в астматична кашлица.

— И да се върна, това няма да ни направи щастливи — казва Шара.

Воханес, наранен, се обляга назад и забива поглед в чашата си.

— Аз не съм същото момиче — казва Шара. — Ти не си същото момче.

— Защо всичко трябва да е толкова… трудно? — казва той намусено.

— Ти си сгоден.

— А, да, сгоден. — Вдига ръце, после ги спуска отново, сякаш да каже: „И какво от това?“. — Ние сме една много доволна двойка. Ходим по приеми. Вестниците пишат за нас.

— Но ти не я обичаш?

— Някои хора се нуждаят от любов в живота си. Други — не толкова. То е като да си купуваш къща. „Искате ли камина в салона? Искате ли прозорци в банята? Искате ли любов?“ За мен любовта не е от първа необходимост.

— Мисля, че това не е вярно.

— Е, не е като да имам избор — повишава глас той. — Нали видя онези типове в сепаретата? Можеш ли да си представиш какво биха… — Прави опит да се овладее. — Аз съм по-мръсен, отколкото си мислиш, Шара.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си мръсен.

— Не ме познаваш. — Взира се в нея. Устата му трепва. Сълза избива във вътрешното ъгълче на дясното му око. — Мога да ти дам Уиклов. Той си го заслужава. Вземи го. Вземи го и го погреби.

— Тъжно е някак, че си готов да преследваш с такъв фанатизъм колкаштаните.

Той се изсмива горчиво, мрачно.

— А нима не го заслужават? Тоест собственото ми проклето семейство… Ако искаш да си говориш с някого за гонения, защо не се обърнеш към хората, които са посветили живота си на това, дори сега, без своя… — оглежда се и снишава глас — бог?

— Добре де, но те все още са твоят народ, нали така? Онези, на които искаш да помогнеш. Ти какво всъщност искаш, Во — да реформираш Баликов, или да го сравниш със земята?

Воханес е така поразен от въпроса ѝ, че остава без думи.

— Семейството ти колкаштани ли бяха? — тихо пита Шара.

Той кимва.

— Никога не си ми разказвал за това.

Лицето му отново пребледнява. Челото му се набръчква от тежки мисли.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза