Град на стълби

— Ще ти дам възможност да премислиш — казва Шара. — Защото ако ми дадеш документите, аз ще ги използвам, повярвай ми. Противното би било непрофесионално от моя страна. И когато ме попитат откъде съм ги взела — а определени хора със сигурност ще ме попитат, — ще трябва да отговоря. Не мога да предскажа какво ще се случи, но след като свалим картите, има голяма вероятност някой ден в бъдещето, на някакъв публичен и леснодостъпен форум в Сейпур, някой да свидетелства, че Воханес Вотров, градски старейшина на Баликов, е предоставил на сейпурското правителство ценен материал с пълното съзнание, че въпросният материал ще доведе до унищожаването на друг градски старейшина. А такова нещо… Такова нещо си има последствия.

Воханес е вперил поглед в пламъка на една свещ, който танцува валс върху фитила си.

— Виждала съм го това — продължава Шара. — И преди съм губила източници по този начин. Аз използвам хората, Во. Това ми е работата. Грозно е, знам. Има тежки последствия. И… И ако отново ми предложиш тези материали, аз ще ги взема, защото съм длъжна. Но искам сериозно да си помислиш какво би могло да те застигне, ако ми дадеш куфарчето.

Воханес я фиксира със сините си очи. „Сигурно и като кърмаче е бил със същите сини очи“ — мисли си тя.

— Ела да работиш за мен — внезапно казва той.

— Какво?!

— Не ми изглеждаш особено щастлива в момента. — Набучва един охлюв и духа да го охлади. По покривката капе разтопено масло. — Ела да работиш за мен. Промяната ще ти се отрази благотворно. Ние не сме като старата гвардия. Нито една от компаниите ми не е такава. Ние правим големи нови неща. Освен това мога да ти предложа безобразно добро заплащане.

Шара го гледа невярващо, после избухва в смях.

— Не говориш сериозно!

— Напълно сериозен съм. Сериозен като смъртта.

— Аз… аз няма да работя за теб, Во.

— Добре де, тогава поеми командването. — Надига чашата, лапва още един охлюв. — Ще ми спестиш куп главоболия. Управлявай компаниите ми. Направлявай парите ми. Аз просто ще си седя, ще ме избират в градския съвет и, знам ли, ще поздравявам хората по парадите или нещо такова.

Шара се смее, захлупила лице в шепи.

— На какво толкова се смееш? — Той прави храбри опити да изглежда сериозен, но усмивката го предава. — Сериозно ти говоря. Ела с мен. — Усмивката му угасва. — Ела да живееш с мен.

Шара спира да се смее. Примижава, простенва.

— О, Во. Защо?!

— Защо какво?

— Защо ти трябваше да го казваш?

— Имах предвид… О, стига де, имах предвид да живееш в Баликов.

— Не прозвуча така. А и… а и точно това ми предложи, когато завършихме колежа.

Воханес поглежда смутено към сейпурските си телохранители.

— Дали бихте могли да, ъъ, да ни извините за мъничко, господа?

Телохранителите вдигат рамене и излизат да застанат на пост пред вратата.

— Това… Очевидно не това имах предвид, Шара — казва Воханес и се засмива горчиво, отчаяно.

— Затова ли ме покани тук? За хубава вечеря и предложения?

— Това не е хубава вечеря. Всичко има вкус на тютюн, за бога…

Мълчание. Гърлен смях откъм съседното помещение прераства в астматична кашлица.

— И да се върна, това няма да ни направи щастливи — казва Шара.

Воханес, наранен, се обляга назад и забива поглед в чашата си.

— Аз не съм същото момиче — казва Шара. — Ти не си същото момче.

— Защо всичко трябва да е толкова… трудно? — казва той намусено.

— Ти си сгоден.

— А, да, сгоден. — Вдига ръце, после ги спуска отново, сякаш да каже: „И какво от това?“. — Ние сме една много доволна двойка. Ходим по приеми. Вестниците пишат за нас.

— Но ти не я обичаш?

— Някои хора се нуждаят от любов в живота си. Други — не толкова. То е като да си купуваш къща. „Искате ли камина в салона? Искате ли прозорци в банята? Искате ли любов?“ За мен любовта не е от първа необходимост.

— Мисля, че това не е вярно.

— Е, не е като да имам избор — повишава глас той. — Нали видя онези типове в сепаретата? Можеш ли да си представиш какво биха… — Прави опит да се овладее. — Аз съм по-мръсен, отколкото си мислиш, Шара.

— Ти изобщо не знаеш какво е да си мръсен.

— Не ме познаваш. — Взира се в нея. Устата му трепва. Сълза избива във вътрешното ъгълче на дясното му око. — Мога да ти дам Уиклов. Той си го заслужава. Вземи го. Вземи го и го погреби.

— Тъжно е някак, че си готов да преследваш с такъв фанатизъм колкаштаните.

Той се изсмива горчиво, мрачно.

— А нима не го заслужават? Тоест собственото ми проклето семейство… Ако искаш да си говориш с някого за гонения, защо не се обърнеш към хората, които са посветили живота си на това, дори сега, без своя… — оглежда се и снишава глас — бог?

— Добре де, но те все още са твоят народ, нали така? Онези, на които искаш да помогнеш. Ти какво всъщност искаш, Во — да реформираш Баликов, или да го сравниш със земята?

Воханес е така поразен от въпроса ѝ, че остава без думи.

— Семейството ти колкаштани ли бяха? — тихо пита Шара.

Той кимва.

— Никога не си ми разказвал за това.

Лицето му отново пребледнява. Челото му се набръчква от тежки мисли.