Град на стълби

— Да — казва той накрая. — Не съм ти разказвал. Не съм имал нужда да споделя — по онова време повечето хора в Баликов бяха колкаштани. И още е така. Голяма част от Континента е такава. Явно са свикнали да живеят без Божество. След каджа и Войната преходът се оказал много по-лесен за колкаштаните, отколкото за всички останали… — Налива си последното вино от бутилката, един от пръстените му звънти по стъклото, докато той я потупва да изцеди и последните капки. — Баща ми беше богат колкаштан, което още повече влошаваше нещата. За повечето колкаштани човек се появява на света с много неща, от които да се срамува, ражда се в срам, но за богатите колкаштани човек се ражда с още един, допълнителен грях — ражда се беден. Още нещо, от което да се срамуваш. Той беше строг човек. При всяко провинение трябваше сами да си отрязваме пръчка, дебела колкото пръста ни, с която да ни набие. Ако изберяхме по-тънка, той отиваше да отреже пръчка по свой избор. И макар във всяко друго отношение да беше скъперник, не се скъпеше на пръчки… — Надига отново чашата. — Брат ми го обичаше. И обичта им беше взаимна, струва ми се. Може би защото Волка беше по-големият, не знам… баща ми принципно не обичаше децата заради нахалството им да не се държат като възрастни. А когато татко умря, брат ми никога не прости… На никого. На света. На Сейпур най-вече — понеже ние, континенталите, смятахме, че Сейпур ни е докарал Чумата. Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм. Остави ме на грижите на прислуга и бавачки, бях на девет тогава. Така и не се върна. Години по-късно научих, че всички са загинали, цялата група. Замръзнали. В очакване на чудо — Воханес вдига чашата към устните си, — което така и не се случило. Може би искам да съсипя Уиклов, да. Може би той е пречка към бъдещето на Континента, защото не си го представям как работи за светлото бъдеще на страната ни. Не, той винаги ще е втренчен назад, в мъртвото, глупаво, прашно минало. Така или иначе, точно за него не смятам да роня сълзи.

Шара затваря очи. „Колко заразна е развалата ми и колко лесно се разпространява“ — мисли си тя.

— Ако отново ми го предложиш, ще трябва да го взема.

— Направи го, Шара. Щом с това си вадиш хляба, ще се радвам да използваш уменията си върху Уиклов.

Шара отваря очи.

— Добре. Ще го направя. Предполагам, че съдържанието на депозитната кутия е в другото куфарче?

— Правилно предполагаш. — Воханес го взема, слага го на масата и посяга да го отвори.

— Не, не — спира го Шара. — Недей.

— Какво? Защо?

— Аз… дадох едно злощастно обещание. — „А леля Виня никога не забравя дадените ѝ обещания… както дадените, така и нарушените.“ Пита се дали е склонна към неподчинение, дали има смелостта да отвори куфарчето. Знае, че последствията ще са катастрофални, особено след заплахата на Виня. „Само в краен случай тогава“ — казва си тя и се чуди дали по този начин глупавите хора оправдават глупавите си решения. — Просто ми го дай, а министерството ще се радва да те компенсира.

— Искаш да ти дам куфарчето? — Воханес явно е потресен от тази мисъл. — Но то струва цяло състояние!

— Колко?

— Откъде да знам… Не си купувам аз куфарите. Имам си хора за това. — Сумти и оглежда куфарчетата. — Определено струват майка си и баща си…

— Прати ми фактура и ще те обезщетим изцяло.

Шара плъзва едното куфарче по плота на масата и го сваля на пода. Не е тежко. „Хартия? — мисли си трескаво тя. — Книги? Някакъв артефакт?“ После взема другото куфарче от Во. Става, с по едно куфарче във всяка ръка. Чувства се нелепо, сякаш си тръгва след приятна почивка на плажа.

— Защо става така — казва Воханес, докато я изпраща до вратата, — че след всяка наша среща по работа оставам с чувство на неудовлетворение? Сякаш нито един от двама ни не е получил онова, което е искал.

— Може би защото работата ни е такава. Неподходяща.

Излизането от клуба е като да изплуваш от морски дълбини. „Ще се наложи да изхвърля тези дрехи — мисли си Шара. — Самият им плат е отровен…“

— О — казва някой. — Вие… госпожица Тивани?

Шара вдига поглед и изтръпва. В купето на дълга и скъпа бяла кола седи Иваня Рестройка, лицето ѝ е бяло като сняг, устните ѝ са с ярко, кървавочервено червило. Незнайно защо и как изглежда по-безцветна, отколкото Шара я помни от приема у Воханес. Кичур черна коса се е измъкнал изпод кожената ѝ шапка, прекосява челото и се завива зад ухото ѝ. Ала въпреки тези грижливо режисирани щрихи жената се взира в Шара с нескрит шок.

— О — казва Шара. — Здравейте, госпожице Рестройка.

Тъмните очи на Иваня се плъзгат към вратата на клуба и помръкват от разочарование.

— Аха. Значи с вас е имал среща тази вечер.

— Да. — „Мисли бързо!“ — Предложи да ме представи на няколко местни бизнесмени. — Шара тръгва бавно към вратата на автомобила. — Знаете, че иска да работи със Сейпур по много направления. Беше много мило от негова страна да ме представи в клуба. — Добра лъжа, удобна и достатъчно близка до истината.