Читаем Град на стълби полностью

— Да — казва той накрая. — Не съм ти разказвал. Не съм имал нужда да споделя — по онова време повечето хора в Баликов бяха колкаштани. И още е така. Голяма част от Континента е такава. Явно са свикнали да живеят без Божество. След каджа и Войната преходът се оказал много по-лесен за колкаштаните, отколкото за всички останали… — Налива си последното вино от бутилката, един от пръстените му звънти по стъклото, докато той я потупва да изцеди и последните капки. — Баща ми беше богат колкаштан, което още повече влошаваше нещата. За повечето колкаштани човек се появява на света с много неща, от които да се срамува, ражда се в срам, но за богатите колкаштани човек се ражда с още един, допълнителен грях — ражда се беден. Още нещо, от което да се срамуваш. Той беше строг човек. При всяко провинение трябваше сами да си отрязваме пръчка, дебела колкото пръста ни, с която да ни набие. Ако изберяхме по-тънка, той отиваше да отреже пръчка по свой избор. И макар във всяко друго отношение да беше скъперник, не се скъпеше на пръчки… — Надига отново чашата. — Брат ми го обичаше. И обичта им беше взаимна, струва ми се. Може би защото Волка беше по-големият, не знам… баща ми принципно не обичаше децата заради нахалството им да не се държат като възрастни. А когато татко умря, брат ми никога не прости… На никого. На света. На Сейпур най-вече — понеже ние, континенталите, смятахме, че Сейпур ни е докарал Чумата. Беше на петнайсет, когато се присъедини към група поклонници. Тръгнаха на поход към ледения север да търсят някакъв шибан храм. Остави ме на грижите на прислуга и бавачки, бях на девет тогава. Така и не се върна. Години по-късно научих, че всички са загинали, цялата група. Замръзнали. В очакване на чудо — Воханес вдига чашата към устните си, — което така и не се случило. Може би искам да съсипя Уиклов, да. Може би той е пречка към бъдещето на Континента, защото не си го представям как работи за светлото бъдеще на страната ни. Не, той винаги ще е втренчен назад, в мъртвото, глупаво, прашно минало. Така или иначе, точно за него не смятам да роня сълзи.

Шара затваря очи. „Колко заразна е развалата ми и колко лесно се разпространява“ — мисли си тя.

— Ако отново ми го предложиш, ще трябва да го взема.

— Направи го, Шара. Щом с това си вадиш хляба, ще се радвам да използваш уменията си върху Уиклов.

Шара отваря очи.

— Добре. Ще го направя. Предполагам, че съдържанието на депозитната кутия е в другото куфарче?

— Правилно предполагаш. — Воханес го взема, слага го на масата и посяга да го отвори.

— Не, не — спира го Шара. — Недей.

— Какво? Защо?

— Аз… дадох едно злощастно обещание. — „А леля Виня никога не забравя дадените ѝ обещания… както дадените, така и нарушените.“ Пита се дали е склонна към неподчинение, дали има смелостта да отвори куфарчето. Знае, че последствията ще са катастрофални, особено след заплахата на Виня. „Само в краен случай тогава“ — казва си тя и се чуди дали по този начин глупавите хора оправдават глупавите си решения. — Просто ми го дай, а министерството ще се радва да те компенсира.

— Искаш да ти дам куфарчето? — Воханес явно е потресен от тази мисъл. — Но то струва цяло състояние!

— Колко?

— Откъде да знам… Не си купувам аз куфарите. Имам си хора за това. — Сумти и оглежда куфарчетата. — Определено струват майка си и баща си…

— Прати ми фактура и ще те обезщетим изцяло.

Шара плъзва едното куфарче по плота на масата и го сваля на пода. Не е тежко. „Хартия? — мисли си трескаво тя. — Книги? Някакъв артефакт?“ После взема другото куфарче от Во. Става, с по едно куфарче във всяка ръка. Чувства се нелепо, сякаш си тръгва след приятна почивка на плажа.

— Защо става така — казва Воханес, докато я изпраща до вратата, — че след всяка наша среща по работа оставам с чувство на неудовлетворение? Сякаш нито един от двама ни не е получил онова, което е искал.

— Може би защото работата ни е такава. Неподходяща.



Излизането от клуба е като да изплуваш от морски дълбини. „Ще се наложи да изхвърля тези дрехи — мисли си Шара. — Самият им плат е отровен…“

— О — казва някой. — Вие… госпожица Тивани?

Шара вдига поглед и изтръпва. В купето на дълга и скъпа бяла кола седи Иваня Рестройка, лицето ѝ е бяло като сняг, устните ѝ са с ярко, кървавочервено червило. Незнайно защо и как изглежда по-безцветна, отколкото Шара я помни от приема у Воханес. Кичур черна коса се е измъкнал изпод кожената ѝ шапка, прекосява челото и се завива зад ухото ѝ. Ала въпреки тези грижливо режисирани щрихи жената се взира в Шара с нескрит шок.

— О — казва Шара. — Здравейте, госпожице Рестройка.

Тъмните очи на Иваня се плъзгат към вратата на клуба и помръкват от разочарование.

— Аха. Значи с вас е имал среща тази вечер.

— Да. — „Мисли бързо!“ — Предложи да ме представи на няколко местни бизнесмени. — Шара тръгва бавно към вратата на автомобила. — Знаете, че иска да работи със Сейпур по много направления. Беше много мило от негова страна да ме представи в клуба. — Добра лъжа, удобна и достатъчно близка до истината.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза