Град на стълби

Посветила се бе на учението, внезапно завладяна от патриотичен плам. Той дойде при нея скоро след завършването си, месеци след сблъсъка им, събрал багажа си и готов да потегли с влак към пристанището и оттам към Баликов. Умолявал я бе да тръгне с него, да му помогне да стане мъжа, който така отчаяно иска да бъде. Опита се да я подкупи, да ѝ завърти главата с детски приказки, че можела да е принцеса, ако се съгласи да тръгне с него. А тя, цялата лед, цялата студена стомана, го беше наранила колкото ѝ стигаха силите: „Според мен, скъпо дете, ти не искаш принцеса, а принц. Но не можеш да имаш такова нещо у дома, нали? Там биха те убили, ако дръзнеш“, преди да затръшне вратата в лицето му.

„Един ден ще разбереш — беше ѝ казала леля Виня. — Ще проумееш. Себе си. И тогава всичко ще е наред.“

Един от малкото случаи, често си мисли Шара, когато леля Виня не позна. Абсолютно не позна.

Оцелели