Град на стълби

Малагеш тича.

Тича по склоновете на замръзнали хълмове, по кални пътища, около влажни гори. Тича, макар дъхът да изгаря дробовете ѝ, а краката ѝ да негодуват при всяка крачка.

На четирийсет и осем тя знае, че много скоро ще е прехвърлила границата, отсам която може да си причинява такива неща. „Затова, ако наистина искам да го правя — мисли си тя, — нека е сега, докато още го мога.“ Обича тичането, защото то е възможно най-чистият боен спорт — бориш се единствено със себе си, за всяка крачка. Толкова отдавна не се е била истински с противник (насиненото ѝ око пулсира болезнено при всяка крачка), че тичането, изглежда, е единствената останала ѝ битка.

Минала е почти седмица от последната ѝ среща с Шара Комейд, но Малагеш постоянно мисли за онова, което ѝ е казала „посланичката“. „Морето да ми е на помощ, надявам се момичето да греши“ — мисли си тя. Мисълта за това изпива силите ѝ, поредният хълм изглежда много по-непосилен от предишния, но Малагеш не може да се отърси.

„Един от боговете е жив. Може би те никога не са си тръгвали оттук.“

Малагеш, като всички в армията и като всички в Сейпур, е отраснала със стремежа да подражава на каджа, с желанието да бъде като него. Ала сега, когато на хоризонта се е появил реален шанс да осъществи мечтата си, тази идея я ужасява. Всички сейпурски деца са израснали в сянката на Божествата, които дебнат току отвъд границата на кошмарите им — гигантски тъмни неща, които не бива да се споменават, неща, плуващи в дълбините на историята… Шара говори за тях като да са били политици или генерали, но за Малагеш и останалите сейпури те ще си останат страшилища, таласъми, толкова ужасни, че дори от имената им те побиват ледени тръпки.

„Истинската война не ме плаши — мисли си тя. — Дайте ми нещо с окопи и оръжия. Нещо човешко. Нещо, което кърви.“ Като ветеран от Лятото на черните реки, Малагеш отлично съзнава иронията на тези си мисли — да си мечтае за онези ужасни дни на кал и гръмотевици, на сражение в мрака. Кратка и победна война, без съмнение, но война, която Малагеш горещо се надява да не преживее отново.

И все пак. По-добре онази война пред това.

„Колко самоуверено е момичето. Дали защото е чело толкова много? Или просто го носи в себе си, дарено ѝ е заедно с кръвта на каджа? Това ли е да си негова потомка?“

Ала в същото време се сеща как на следващия ден младата Шара Комейд трепери под одеялото си и с мъка успява да задържи чашата чай в ръцете си…

„Морето да ми е на помощ — мисли си тя, — надявам се момичето да греши.“

Връща се на бърз ход в кабинета си и намира на бюрото малък свитък. На стола е оставена бележка от един от заместниците ѝ.

Прегледахме архивите. Отделихме страниците, които са били ползвани през въпросния месец. Доста време ни отне. Добре ще е да дадеш на момчетата един почивен ден — само предлагам.

Малагеш преглежда набързо документите — двайсет страници от списъка с артефакти, които се пазят в Неспоменавания склад.

Малагеш никога не е чела този списък, не е искала да го чете, но сега хвърля око на една от страниците, спуска поглед по бележки, написани преди десетилетия от сейпурските войници, вече покойници, които са прибрали и заключили всички онези неща.