Читаем Град на стълби полностью

Малагеш тича.

Тича по склоновете на замръзнали хълмове, по кални пътища, около влажни гори. Тича, макар дъхът да изгаря дробовете ѝ, а краката ѝ да негодуват при всяка крачка.

На четирийсет и осем тя знае, че много скоро ще е прехвърлила границата, отсам която може да си причинява такива неща. „Затова, ако наистина искам да го правя — мисли си тя, — нека е сега, докато още го мога.“ Обича тичането, защото то е възможно най-чистият боен спорт — бориш се единствено със себе си, за всяка крачка. Толкова отдавна не се е била истински с противник (насиненото ѝ око пулсира болезнено при всяка крачка), че тичането, изглежда, е единствената останала ѝ битка.

Минала е почти седмица от последната ѝ среща с Шара Комейд, но Малагеш постоянно мисли за онова, което ѝ е казала „посланичката“. „Морето да ми е на помощ, надявам се момичето да греши“ — мисли си тя. Мисълта за това изпива силите ѝ, поредният хълм изглежда много по-непосилен от предишния, но Малагеш не може да се отърси.

„Един от боговете е жив. Може би те никога не са си тръгвали оттук.“

Малагеш, като всички в армията и като всички в Сейпур, е отраснала със стремежа да подражава на каджа, с желанието да бъде като него. Ала сега, когато на хоризонта се е появил реален шанс да осъществи мечтата си, тази идея я ужасява. Всички сейпурски деца са израснали в сянката на Божествата, които дебнат току отвъд границата на кошмарите им — гигантски тъмни неща, които не бива да се споменават, неща, плуващи в дълбините на историята… Шара говори за тях като да са били политици или генерали, но за Малагеш и останалите сейпури те ще си останат страшилища, таласъми, толкова ужасни, че дори от имената им те побиват ледени тръпки.

„Истинската война не ме плаши — мисли си тя. — Дайте ми нещо с окопи и оръжия. Нещо човешко. Нещо, което кърви.“ Като ветеран от Лятото на черните реки, Малагеш отлично съзнава иронията на тези си мисли — да си мечтае за онези ужасни дни на кал и гръмотевици, на сражение в мрака. Кратка и победна война, без съмнение, но война, която Малагеш горещо се надява да не преживее отново.

И все пак. По-добре онази война пред това.

„Колко самоуверено е момичето. Дали защото е чело толкова много? Или просто го носи в себе си, дарено ѝ е заедно с кръвта на каджа? Това ли е да си негова потомка?“

Ала в същото време се сеща как на следващия ден младата Шара Комейд трепери под одеялото си и с мъка успява да задържи чашата чай в ръцете си…

„Морето да ми е на помощ — мисли си тя, — надявам се момичето да греши.“

Връща се на бърз ход в кабинета си и намира на бюрото малък свитък. На стола е оставена бележка от един от заместниците ѝ.

Прегледахме архивите. Отделихме страниците, които са били ползвани през въпросния месец. Доста време ни отне. Добре ще е да дадеш на момчетата един почивен ден — само предлагам.

Малагеш преглежда набързо документите — двайсет страници от списъка с артефакти, които се пазят в Неспоменавания склад.

Малагеш никога не е чела този списък, не е искала да го чете, но сега хвърля око на една от страниците, спуска поглед по бележки, написани преди десетилетия от сейпурските войници, вече покойници, които са прибрали и заключили всички онези неща.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза