Град на стълби

— Е, не чак толкова дълго, скъпа. Е… как?

— Мислех си… — Шара преглътна. — Мислех си за родителите си.

Устните на Виня се отпуснаха.

— О.

— Мислех си през какво са минали, преди да умрат. Чела съм за това. Знам, че Чумата е била… труден начин да си отидеш.

Виня кимна тъжно.

— Да. Така беше. Виждала съм го с очите си.

— Мислех си за тях и за всичко, през което Сейпур е преминал по време на континенталното робство… Безправието, насилието, мизерията. И моето изпитание изведнъж ми се стори незначително, лесно. Музиката, безсънието, липсата на вода и храна, постоянните въпроси… Каквото и да ми направеха, не би могло да се сравни с другото. Никога.

Виня се усмихна и свали очилата си.

— Мисля, че ти си най-свирепият патриот, когото познавам. Толкова се гордея с теб, миличка. Особено защото… Е, за известно време бяхме притеснени.

— За какво?

— Ами… Винаги съм знаела, че обичаш историята, скъпа. Тя беше най-силният ти предмет в академията. И особено историята на Континента. А после, когато дойде при нас и ти дадохме достъп до класифицирани материали, до неща, които не се преподават дори във „Фадхури“… Ти седя часове наред, докато не научи наизуст всички онези мухлясали стари текстове! От правителствена гледна точка този силен интерес се смята за малко… нездравословен.

— Но текстовете обясняват толкова много неща! — каза Шара. — Информацията, която получавахме в академията, е била частична и разпокъсана, а в архивите изведнъж получих достъп до цялата истина, подредена и класифицирана по рафтовете!

— Основната ни грижа е настоящето, а не миналото — каза Виня. — Но трябва да призная, че основното ми притеснение беше друго. Боях се, че онова момче, с което се мотаеше в академията, може да ти е повлияло твърде силно.

Лицето на Шара се изопна.

— Не ме карай да говоря за него — сопна се тя. — Той е мъртъв за мен. Той е празен и непочтен, точно като родината си.

— Знам, знам — каза Виня. — Какво ли не ти мина през главата. Знам, че когато завърши училище, искаше да промениш света, да го издигнеш до собствените си стандарти, до разбирането си какъв би трябвало да бъде Сейпур. — Усмихна се тъжно. — Знам, че това е и основната причина да започнеш разследването си срещу Раджандра.

Шара я погледна стреснато.

— Лелче… не… не искам да го…

— Не се страхувай от миналото, скъпа. Трябва да приемеш избора, който си направила. Ти заподозря Раджандра Адеш в нещо лошо. Вярваше, че той злоупотребява с фондове на Националната партия. И беше права. Той наистина злоупотребяваше с партийните фондове. Беше силно, неприемливо корумпиран. Вярно е. Вярвам, че като го разобличи, ти искаше да впечатлиш мен, да впечатлиш всички ни. Но трябва да разбереш, че когато корупцията е достатъчно силна, тя вече не е корупция, тя се е превърнала в закон. Непризнат, неписан, но все пак закон. Както в конкретния случай. Разбираш ли?

Шара сведе глава.

— Ти разруши кариерата на човек, който се смяташе за логичния наследник на министър-председателския пост. Унищожи ръководството на управляващата партия. Разследването ти тласна ковчежника на партията към опит за самоубийство. Но този нещастник не успя да доведе до успешен край дори собственото си самоубийство — направил опит да се обеси в кабинета си, но успял само да изтръгне водопроводните тръби от тавана. — Виня цъкна с език. — Ти си Комейд, скъпа, и това ти осигурява известна защита. Но последствията от действията ти ще траят години.

— Съжалявам, лелче — каза Шара.

— Знам. Чуй, светът е пълен с корупция и неравенство — каза Виня. — Ти беше отгледана като патриот, закърмена беше с любов към Сейпур и с вярата, че неговите добродетели трябва да бъдат предадени на целия свят… но това не е твоя задача. Твоята работа в министерството не е да изкорениш корупцията и неравенството, а по-скоро да ги използваш като инструменти, за да подпомогнеш Сейпур по всеки възможен начин. Твоята задача е миналото никога да не се случи отново, страната ни никога да не изпадне в положение на зависимост и мизерия. Корупцията и неравенството са полезни неща и ние трябва да ги използваме докрай. Разбираш ли?

Шара се сети за Воханес: „Ти виждаш света си през погледа на убеден циник…“

— Разбираш ли? — попита отново Виня.

— Разбирам — каза Шара.

— Знам, че обичаш Сейпур. Знам, че обичаш тази страна, както обичаше родителите си, и че искаш да почетеш паметта им, тяхната и на всички други загинали в борбата. Но ще служиш на Сейпур от сенките и ако е необходимо да предадеш добродетелите му, за да го опазиш, Сейпур ще очаква от теб да направиш тъкмо това.

— А после?

— Какво после?

— После, когато приключа… ще мога ли да се върна у дома?

Виня се усмихна.

— Разбира се, че ще можеш. Службата ти едва ли ще трае повече от няколко месеца! Много скоро ще се видим отново. А сега се нахрани добре и иди да се наспиш. Корабът ти отплава утре сутринта. Оо! Толкова е хубаво, че племенницата ми работи за мен!

И как се бе усмихнала при тези думи.

„Утре сутринта — мисли Шара. — Преди почти шестнайсет години…“