Читаем Град на стълби полностью

— Има ли някой? — тихо пита Шара.

— Не мога да преценя.

Зигруд продължава напред и надниква във всяка стая, преди да подкани Шара с жест. Всички стаи са еднакви — малки и празни. Госпожа Торскени я няма. Вратите, забелязва Шара, са в една линия — ако са отворени и погледнеш през първата, ще видиш през последната…

Само дето последната врата е затворена, а през ключалката ѝ прониква блед жълтеникав светлик.

„Това никак, ама никак не ми харесва“ — мисли си Шара.

Зигруд спира отново.

— Ето, пак го чух… Някой се смее — казва накрая.

— Някой се смее?

— Да. Дете. Много… тихо.

— Откъде?

Той сочи затворената врата.

— И не чуваш нищо друго?

Зигруд клати глава.

— Добре — казва Шара. — Да действаме.

Очакванията ѝ се оправдават и всички стаи до затворената врата са празни. Скоро и тя чува звука — тих смях, сякаш зад вратата си играе дете.

— Надушвам нещо — казва Зигруд. — Сол и прах…

— И какво му е странното?

— Много са. — Посочва отново вратата, после прикляква да погледне през ключалката. Снопчето светлина огрява присвитото му око; клепачът му потрепва.

— Виждаш ли нещо?

— Виждам… кръг на пода. Очертан с бял прах. Много свещи. Много. И дрехи.

— Дрехи?

— Купчина дрехи на пода. — След миг добавя: — Женски дрехи.

Шара го потупва по рамото и заема мястото му пред ключалката. Светлината, която прониква през ключалката, е ослепителна. Канделабри обточват стената в кръг, всеки с по пет, десет, двайсет свещи. Самата стая сякаш пламти — Шара усеща горещината по бузата си. После различава голям кръг, описан с нещо бяло върху пода — „Сол? Прах?“ — а в самия край на полезрението ѝ се намира купчината дрехи, от другата страна на белия кръг.

Сърцето ѝ се свива, когато тя си дава сметка, че тъмносинята материя е с почти същия цвят като дрехата на госпожа Торскени от последната им среща.

После нещо се появява пред погледа ѝ… Нещо прозирно и бяло, което се движи като в танц… подгъв на дълга бяла рокля? Шара трепва стреснато, но не отлепва око от ключалката. Над „роклята“ различава гъста коса, лъскави черни къдрици на светлината на свещите… после бялото нещо изприпква настрани.

— Вътре има някой — тихо казва Шара.

Детският смях се чува отново. И все пак нещо не е наред…

— Дете — казва тя. — Може би…

— Дръпни се — казва Зигруд.

— Но… не знам…

— Дръпни се.

Шара отстъпва встрани и Зигруд натиска дръжката. Не е заключено. Той се навежда с ножа в ръка и полека отваря вратата.

Смехът моментално преминава в писъци на болка. От мястото си Шара не вижда какво има вътре… за разлика от Зигруд, а той явно преценява, че нищо не ги заплашва — зарязва бойната си стойка, хвърля смутен поглед на Шара и влиза в стаята.

— Чакай — казва тя. — Чакай!

И влита след него.



Нещата стават толкова бързо, че на Шара ѝ е трудно да се ориентира. Светлината от канделабрите е ослепителна, самите те са разположени толкова нагъсто, че ѝ се налага буквално да танцува между тях; на пода има широк кръг от бели кристалчета — сол вероятно; а в центъра на кръга, облечено в огромна бяла рокля, седи момиченце на четири-пет годинки с черни къдрици и яркочервени устни. Седи в кръга от сол и си търка коляното… или поне на Шара ѝ се струва, че си търка коляното, защото момиченцето буквално е потънало в бялата си рокля. Дори ръцете му не се виждат, само движение под бялата тъкан.

— Боли! — пищи момиченцето. — Боли!

Миризмата на прах е много силна. Толкова е наситена, че все едно истинска прах е полепнала на пластове по гърлото на Шара.

Зигруд прави няколко крачки напред, изглежда несигурен как да постъпи.

— Не трябва ли да… направим нещо?

„Солта.“

— Чакай! — казва отново Шара. Посяга да го хване за ръкава, но Зигруд е толкова по-тежък от нея, че едва не я повлича, когато тя се опитва да го спре.

Момиченцето се гърчи от болка.

— Помогнете ми!

— Да не правя нищо, така ли? — пита Зигруд.

— Да! Спри! Виж. — Шара сочи пода. На две крачки от тях е най-близката точка на белия кръг.

— Какво е това? — пита Зигруд.

— Сол. Прилича на…

— Помогнете ми! — пищи момиченцето. — Моля! Моля ви, трябва да ми помогнете!

Шара се вглежда в детето. Роклята е прекалено голяма за толкова малко момиче, а отдолу има някаква буца, сякаш тялото му е подуто от малформация…

„Знам какво е това“ — мисли си Шара.

— Просто спри, Зигруд. Нека опитам да… — Изкашля се. — Би ли ни показала краката си — казва на момичето.

Зигруд е озадачен.

— Какво?

— Моля ви! — писва отново момиченцето. — Моля ви, направете нещо!

— Ще ти помогнем — казва Шара, — ако ни покажеш краката си.

Малкото момиче простенва.

— Защо? Защо ви е да… Толкова много ме боли!

— Ще ти помогнем — казва Шара. — Ние сме лекари. Само ни покажи краката си!

Момиченцето започва да се клати напред-назад.

— Умирам! Тече ми кръв! Моля ви, помогнете ми!

— Покажи ни ги. Веднага!

— Правилно ли разбирам — казва Зигруд, — че според теб това не е малко момиченце?

Детето пищи от болка. Шара клати глава.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза