Читаем Град на стълби полностью

Съществото отново се превива в престорен смях. Приближава се с танцова стъпка към Зигруд и се прави, че го оглежда, че опипва бедрата му, че го ръчка в корема…

— Смятам, че са били много — казва Шара. — Смятам също, че ти е било приятно.

С едно бързо движение мховостът се озовава пред нея и плъзга бавно пръст покрай човката си — жестът има откровено сексуален подтекст.

Шара поглежда към един от канделабрите наблизо.

— Тези са напълно незаконни, разбира се. — Взема една от свещите и я обръща. От долната ѝ страна, точно както е очаквала, има релефен символ — пламък между две успоредни линии. Емблемата на Олвос — пламък в гората.

— Тези свещи никога не угасват и горят със силна бяла светлина. — Приближава длан над пламъка. — Но топлината, която излъчват… Тя е съвсем реална, не е илюзия.

Мховостът сваля ръка и отстъпва крачка назад.

— На бас, че госпожа Торскени буквално е хукнала към теб. Нали? — тихо казва Шара. — Видяла е малко дете в нужда.

Спомня си за старата жена, приведена над чашата хубаво кафе. „Опитах се да се науча. Исках да се науча на правото слово. Исках да знам. Но се научих единствено да се преструвам.“

Ядосан, мховостът изтраква към нея с човка: фапфапфапфапфа…

Шара замахва и хвърля свещта по него.

Съществото пламва на мига. Чува се силен пукот и от гърдите му изригва огън. След броени секунди вече е тъмна човекоподобна фигура, която се мята в облак от бяло и оранжево.

Някъде в главата си Шара чува детски писъци.

И за пореден път си спомня момчето в арестантската килия. „Винаги правя едно и също.“

Горящото създание се мята из солния кръг, сякаш отскача от невидими стени. Ивици пламтящ плат се носят около него като яркооранжеви черешови цветчета. Мховостът стиска главата си, чудовищната му паст е раззината в мълчалив вик.

Силуетът му се размива; пламъците постепенно угасват; облак прах се завихря между канделабрите. После не остава нищо, само следи от сажди по пода.

Пресъздаване

И рече Олвос:„Нищо не се губи наистина.Светът е като океан —връща се като прилив по местата стари,бяга като отлив за пореден път.Ликувайте, че загубеното ще се върне.С усмивка чакайте награда за добри дела.Плачете, че всяко зло ще ви настигне,вас или децата ви, или децата на вашите деца.Ще пожънеш каквото си посял.Ще посееш каквото си пожънал.“Книга на червения лотос,част четвърта, 13.51-13.61

Шара пристъпва през солния кръг, готова да я сполети нещо ужасно — току-виж създанието възкръснало и се нахвърлило върху нея, — но не се случва нищо особено.

Тя опипва пукнатината в стената, опитва се да пъхне пръсти в нея, но нищо не поддава.

— Ела да погледнеш — казва тя. — Да виждаш дръжка? Или копче? Или лост може би…

Зигруд я избутва нежно настрани с една ръка. После отстъпва крачка назад и изритва с все сила скритата врата.

Трясъкът в тихата стая е оглушителен. Половината от вратата се огъва навътре, другата се разпуква и се свлича на пода като счупено огледало. Бели валма горчив дим изригват към тях.

Шара докосва разбитата врата, по пръстите ѝ остават следи като от тебеширен прах.

— О — казва тя. — Хоросан.

Проточва врат да погледне през прага.

Пръстени стъпала се спускат надолу под остър ъгъл.

Зигруд взема един от свещниците. И казва:

— Като гледам, ще ни трябва.



Стъпалата нямат край. Спускат се все по-надолу, меки и влажни, оформени от тъмна, почти черна глинеста почва. Шара и Зигруд слизат мълчаливо. Не обсъждат току-що преживяния ужас, нито Зигруд я пита откъде е знаела как да се отърве толкова елегантно и ефикасно от чудовището. Преди осем-девет години сигурно са щели да го обсъдят надълго и нашироко, но вече — не. Толкова отдавна се занимават с тази странна своя професия, че едва ли е останало нещо, което да ги изненада — сблъскваш се с вълшебство, правиш каквото трябва по въпроса и се връщаш на работа. „Макар че това — мисли си Шара — беше най-неприятният ни сблъсък от доста време.“

— Накъде мислиш, че отиваме? — пита тя.

— На запад.

— Към камбанарията?

Зигруд се замисля и кимва.

— Значи скоро ще се озовем… под нея?

— Нещо такова.

Шара си спомня за газовата компания, която се отказала от концесията си в този квартал, вместо да рискува с подземията на Баликов.

— Сещам се за един въпрос — казва Зигруд. — Как е възможно да се направи такъв проход, без никой да забележи?

Шара плъзга поглед по стените на тунела.

— Изглежда го използват от доста време. Има следи от износване. Но въпреки това ми се струва, че първоначално са го… не са го прокопали, а са го прогорили.

— Какво?

Тя сочи черните следи от сажди и по-песъчливите места, които изглеждат стопени, като стъкло.

— Някой е прогорил толкова дълбока дупка? — пита Зигруд.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Вели мне жить
Вели мне жить

Свой единственный, но широко известный во всём мире роман «Вели мне жить», знаменитая американская поэтесса Хильда Дулитл (1886–1961) писала на протяжении всей своей жизни. Однако русский читатель, впервые открыв перевод «мадригала» (таково авторское определение жанра), с удивлением узнает героев, знакомых ему по много раз издававшейся у нас книге Ричарда Олдингтона «Смерть героя». То же время, те же события, судьба молодого поколения, получившего название «потерянного», но только — с иной, женской точки зрения.О романе:Мне посчастливилось видеть прекрасное вместе с X. Д. — это совершенно уникальный опыт. Человек бескомпромиссный и притом совершенно непредвзятый в вопросах искусства, она обладает гениальным даром вживания в предмет. Она всегда настроена на высокую волну и никогда не тратится на соображения низшего порядка, не ищет в шедеврах изъяна. Она ловит с полуслова, откликается так стремительно, сопереживает настроению художника с такой силой, что произведение искусства преображается на твоих глазах… Поэзия X. Д. — это выражение страстного созерцания красоты…Ричард Олдингтон «Жить ради жизни» (1941 г.)Самое поразительное качество поэзии X. Д. — её стихийность… Она воплощает собой гибкий, строптивый, феерический дух природы, для которого человеческое начало — лишь одна из ипостасей. Поэзия её сродни мировосприятию наших исконных предков-индейцев, нежели елизаветинских или викторианских поэтов… Привычка быть в тени уберегла X. Д. от вредной публичности, особенно на первом этапе творчества. Поэтому в её послужном списке нет раздела «Произведения ранних лет»: с самых первых шагов она заявила о себе как сложившийся зрелый поэт.Хэрриет Монро «Поэты и их творчество» (1926 г.)Я счастлив и горд тем, что мои скромные поэтические опусы снова стоят рядом с поэзией X. Д. — нашей благосклонной Музы, нашей путеводной звезды, вершины наших творческих порывов… Когда-то мы безоговорочно нарекли её этими званиями, и сегодня она соответствует им как никогда!Форд Мэдокс Форд «Предисловие к Антологии имажизма» (1930 г.)

Хильда Дулитл

Проза / Классическая проза